Съб Ное 05, 2011 7:53 am by 
Skilled writing on an unimportant subject.
Това е дефиницията на заглавието..
Не че бих казала, че съм особено добра в писането, но определено е на маловажни теми.
Демек, просто пиша за каквото ми падне или за каквото си мисля или за каквото ми пуснат мухата да пиша..
Може да се случи и да напиша просто нещо което да ме радва. Като думата adoxography. Или текст от песен..
Принципно си имам вдъхновение. Някое действие, събитие, ако ще и дума, което да ме впечатли. Друг път просто се замечтавам и почвам да си представям случки, истории и картини.
Все едно. Да млъквам, че пак се разприказвах..
Това е дефиницията на заглавието..
Не че бих казала, че съм особено добра в писането, но определено е на маловажни теми.
Демек, просто пиша за каквото ми падне или за каквото си мисля или за каквото ми пуснат мухата да пиша..
Може да се случи и да напиша просто нещо което да ме радва. Като думата adoxography. Или текст от песен..
Принципно си имам вдъхновение. Някое действие, събитие, ако ще и дума, което да ме впечатли. Друг път просто се замечтавам и почвам да си представям случки, истории и картини.
Все едно. Да млъквам, че пак се разприказвах..
Тя надникна плахо в залата.
Безспорно, стаята имаше уникален вид, който създаваше загадъчна атмосфера. Стените бях гарваново черни и сякаш поглъщаха светлината на прожекторите. Дълги, дебели завеси от кадифе покриваха прекрасните френски прозорци на двете срещуположни стени на помещението. Някой и друг лъч слънчева светлина се процеждаше през тежкия плат, подчертавайки онзи негов плътен ягодово червен цвят. Едната от стените бе изцяло в огледала, но единствено празната чернота се отразяваше в него. В ъглите на стаята бяха скрити масивни машини, които бълваха дим. Той от своя страна се разнасяше бавно из стаята, извиваше сe, завиваше, изкачваше се. Прожекторите ясно очертаваха движенията на дима из въздуха.
Дъхът и бе секнал. Величествеността на стаята бе очевидна, въпреки семплият и вид. Момичето обходи с поглед пердетата, стигащ до самия таван, където бях закачен и прожекторите. Струваше и се, че между нея и тавана има километри разстояние.
Скоро се свести от омаята и тръгна към единствените мебели, които видя в стаята. В ъгъла да огледалото имаше един стол от тъмно дърво, които изглеждаше сякаш бе принадлежал на някой богаташ от барока – извит, украсен, изчанчен. Малка масичка за кафе от същия материал и в подобен стил бе позиционирана наблизо. Върху нея имаше букет червени рози. Сгушена между прелестните цветни листове се криеше бележка от тежка хартия, внимателно изписана на ръка. Листът бе до такава степен попил мирисът на розите, че щом го пое в ръцете си, тя усети лек полъх като летен ветрец с прекрасния парфюм на цветята.
„Чакай ме,” четеше съобщението.
Нямаше какво да се прави. Момичето бавно свали дългия до коленете чернен шлифер и го закачи на закачалката. Потрепери. Фееричната червена рокля, която носеше отдолу, не бе перфектната защита срещу лъхащия от черните стените студ. Тя обви слабите си бледи ръце около себе си, за да се стопли, но сякаш очакването я смразяваше от вътре.
Чуха се стъпки. Едно тихо и нежно туп-туп като че някой отчаяно се опитваше да пази тишина, но сред пустата стая те отекваха достатъчно силно. Тя се обърна, карайки роклята да се увива около слабите и крака, и направи крачка напред. Сега чак обръщаше колко шумни бяха токчетата, които носеше, но знаеш, че и без това няма как да се измъкне от отговорността.
В другия край на стаята стоеше той. Висока фигура в черен костюм и червена риза и перфектна прическа. Поне си пасваха цветово, помисли си тя.
Двамата пристъпиха едновременно напред. Дълго време се гледаха в очите, неговите зелени като тревата през лятото, нейните топло кафяви като течен шоколад.Един тънък пепеляво рус кичур се бе измъкнал от стегнатия и кок и сега се размотаваше пред лицето и. Той наклони глава и насочи погледа си към него, но нищо не каза.
След още няколко секунди кръстосване на погледи двамата се обърнаха рязко и тръгнаха към срещуположните ъгли на залата. Той плавно тръгна към закачалката и остави там сакото си. Сега червената риза го правеше далеч по-забележим. Тя вече се бе обърнала с лице към него и гледаше с очакващ поглед и поза намекваща за същото това очакване.
Ритъм и мелодия изпълниха стаята. Едно, две, три, четири. Едно, две, три, четири. На третото раз и двамата тръгнаха отново към мястото където се бяха разделили с наперена танцова стъпка. Деляха ги сантиметри. Едно, две, три, четири. Едната му ръка се плъзна по кръста и и я придърпа плътно към него, а другата хвана падналия кичур и го прибра. Не остана изцяло доволен, затова за секунди развали прическата и, оставяйки къдравите кичури да се вият по гърба и. Тя вдиша дълбоко и бавно вдигна поглед, поставяйки ръцете си на раменете му.
Едно.. и тя се отпусна върху ръката му, извивайки гърба си назад като котка. Две, той премести ръката си нагоре по гърба си и я дръпна обратно. Три, лицата им отново бяха на сантиметри, а тя изви крака си няколко път във въздуха преди да го закачи около него самия. Четири, и светът за тях е спрял. Съществуват само те, ритъма и танца. Сърцата им биеха с музиката, телата им се движеха в синхрон с всяка нота.
Едно. Хватката и се отпусна и той я завъртя няколко пъти, в резултат на което отстрани изглеждаше като алена фурия. Ръцете им се разделиха за секунда, в която тя залитна към него, както се и очакваше. Ръцете му я уловиха и я спуснаха до долу.
Обърна я с гръб към себе си, за да могат и двамата да се гледат в очите през огледалото. Плъзна пръсти по корема и и я наклони настрана дружно със своето собствено тяло. Тя протегна ръка назад и се хвана за рамото му. С рязко движение се обърна отново към него.
Едно. Те отново бяха лице в лице, но този път и двамата погледнаха в различни посоки. Спуснаха се бавно нагоре след което се отблъснаха един от друг, заставайки на около метър разстояние.
Обърнаха се рязко и направиха полукръг из стаята, събирайки се отново в другия и край. Тръгнаха внимателно да обикалят из помещението в серия от заплетени стъпки и движения. Ту тя минаваше около него, ту той я вдигаше в различни хватки, ту двамата преплитаха крака и ръце и преминаваха разстоянията леко.
Едно.. едно..едно..
И така те стопляха залата с ритъма на танца.
Идеята дойде след Arts Fest, училищния фестивал на изкуствата, където двама мои приятели танцуваха един великолепен танц. В продължение на седмица гледах всеки ден как го танцуват и така и не ми омръзна, затова реших.. че ще пиша. Безименните герои нямат почти нищо общо с истинския им външен вид с изключение на зелените очи. В общи линии написах това, което си представях през часа по математика!
