![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Empty](https://2img.net/i/fa/empty.gif)
Съб Ное 05, 2011 7:53 am by ![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Vote_lcap](https://2img.net/i/fa/subsilver/vote_lcap.gif){kind=small}
![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Voting_bar](https://2img.net/i/fa/subsilver/voting_bar.gif){kind=small}
![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Vote_rcap](https://2img.net/i/fa/subsilver/vote_rcap.gif){kind=small}
![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] 3443169V](https://2img.net/h/prikachi.com/images/169/3443169V.jpg)
Сладка не много голяма къщурка на метри от плажа..
![Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] I_logo](https://2img.net/s/t/16/58/51/i_logo.png){kind=logo}
You wouldn't know what expects you in the shadows...
Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Top posters
CURRENT MOON
Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway]
Съобщение [Страница 1 от 1]
1 Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Юни 12, 2011 10:54 am
Marion Lakota Sway
Сладка не много голяма къщурка на метри от плажа..
2 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Вто Юни 21, 2011 10:41 am
????
Гост
Напипаха дръжката на жабката и започнах да се ровя.Сред много вещити най-голямо впечатление ми направиха един ягодов гланц, няколко ластика и..слънчеви обила със светлосиня рамка.Колата, одеалото..дори очилата бяха в идентичен нюанс.Ухилих се глуповато, когато стигнах до този извод, сякаш не бях открил нещо очевидно, ами самата Америка със стадо туземци, танцуващи около лагерен огън.Същата стара Мери..
Нахлузих очилата и свалих сенника, за да се огледам добре в огледалото.
- Вкъщи, Оливър.. - сърцето ми прескочи няколко удара, разваляйки репутацията ми на закоравял нехранимайко, нехаещ за никой и за нищо, която бях изградил за пред себе си..нещо като моя лична стена, предпазваща сърцето ми от повторно нараняване - Вкъщи.
Не се славех с бързия си ум.Може би това бе причината да смеля толкова бавно подадената ми информация и да осъзная къде точно се намираме.Това ..или предишното и изказване, хвърлило ме в дълбоки размисли, нетипични за моя милост.
"Вкъщи Оливър".
Тези думи ми навяваха спомени..спомени свързани с миналото.Не онова далечно минало, в което се лакатушех като пияна каца, мъчейки се да направя първите си крачки.Нито онова минало, което бе оплътнено с физиономията на учителя ми по математика, зает да ми крещи, че пак не съм закусвал и съм посегнал на няколко корена, безследно изчезнали от километричното ми уравнение, заемащо не една, ами цели три страници от и без това плешиата ми тетрадка, използвана основно за замеряне на Щефан.Щефан си го заслужаваше! Редовно пълзеше под чина ми и завързваше връзките на маратонките ми една за друга..
И ето, пак се бях отплеснал.Миналото, което внезапно нахлу в главата ми, бе онова време, в което думата "вкъщи" се свързваше с купчина незимити чинии и график за разпределение на домакинските дейности, в който фигурираха само две букви."М" и "О"...Време, в което на хладилника висеше наша снимка.
Ала когато тя реши, че вече не съм част от живота и снимката бе разделена на две.
Не бях от онези хленчещи типове, неможещи да се справят с призраците от миналото..Или поне исках да не съм част от гореспоменатата група.
Колата спря плавно и втренченият поглед на Мери ми подейства като кофа студена вода в неделна утрин.Явно бяхме стигнали, а по лицето ми полази почуда.
Всичко, коетовиждах пред себе си, бе пълен контраст на мястото, където живеехме преди.
Какво стана с чорапите по пода?С неизмитите чини?!
Е, определено едва ли щях да ги намеря зад стените на лъскавата постройка...чиято фасада бе белязана от наличието на прозорци..Още и още.
-Започвам да си мисля, че искаш да ме убиеш..-Повдигнах светлосините очила с пръст, така че да и хвърля смразяващ поглед тип "ама ти сериозно ли?"
Вярно, имаше и неостъклена част..но как щяхме да се доберем до нея, без да стана на вампирски въген?
Нахлузих очилата и свалих сенника, за да се огледам добре в огледалото.
- Вкъщи, Оливър.. - сърцето ми прескочи няколко удара, разваляйки репутацията ми на закоравял нехранимайко, нехаещ за никой и за нищо, която бях изградил за пред себе си..нещо като моя лична стена, предпазваща сърцето ми от повторно нараняване - Вкъщи.
Не се славех с бързия си ум.Може би това бе причината да смеля толкова бавно подадената ми информация и да осъзная къде точно се намираме.Това ..или предишното и изказване, хвърлило ме в дълбоки размисли, нетипични за моя милост.
"Вкъщи Оливър".
Тези думи ми навяваха спомени..спомени свързани с миналото.Не онова далечно минало, в което се лакатушех като пияна каца, мъчейки се да направя първите си крачки.Нито онова минало, което бе оплътнено с физиономията на учителя ми по математика, зает да ми крещи, че пак не съм закусвал и съм посегнал на няколко корена, безследно изчезнали от километричното ми уравнение, заемащо не една, ами цели три страници от и без това плешиата ми тетрадка, използвана основно за замеряне на Щефан.Щефан си го заслужаваше! Редовно пълзеше под чина ми и завързваше връзките на маратонките ми една за друга..
И ето, пак се бях отплеснал.Миналото, което внезапно нахлу в главата ми, бе онова време, в което думата "вкъщи" се свързваше с купчина незимити чинии и график за разпределение на домакинските дейности, в който фигурираха само две букви."М" и "О"...Време, в което на хладилника висеше наша снимка.
Ала когато тя реши, че вече не съм част от живота и снимката бе разделена на две.
Не бях от онези хленчещи типове, неможещи да се справят с призраците от миналото..Или поне исках да не съм част от гореспоменатата група.
Колата спря плавно и втренченият поглед на Мери ми подейства като кофа студена вода в неделна утрин.Явно бяхме стигнали, а по лицето ми полази почуда.
Всичко, коетовиждах пред себе си, бе пълен контраст на мястото, където живеехме преди.
Какво стана с чорапите по пода?С неизмитите чини?!
Е, определено едва ли щях да ги намеря зад стените на лъскавата постройка...чиято фасада бе белязана от наличието на прозорци..Още и още.
-Започвам да си мисля, че искаш да ме убиеш..-Повдигнах светлосините очила с пръст, така че да и хвърля смразяващ поглед тип "ама ти сериозно ли?"
Вярно, имаше и неостъклена част..но как щяхме да се доберем до нея, без да стана на вампирски въген?
3 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Юни 26, 2011 6:38 pm
Marion Lakota Sway
Човешкият мозък е една сложна машина. Работи без електричество или гориво и въпреки това е далеч по-добър от която и да е от захранваните с гореспоменатите неща сложнотии. Може да прави заключения на базата на множество фактори, може да бълва идеи, може да смята..
И все пак не е перфектен. За съжаление ми трябваше засрамващо дълъг период от време за да разбера този факт.
В началото ми беше интересно даже забавно данаблюдавам неземно комичното изражение на лицето на Оливър. Изглеждаше сякъш бе погълнал кофа лимони с оцет, а всъщност беше очаквал нещо с в пъти по-приятен вкус като например шоколадови бонбони. Очакванията му за къщата ми явно го бяха зашлевили обратно в лицето. Но имайки предвид, че базата му за сравнение беше старата ни къща бе трябвало да е получл бонбони вместо лимони в оцет, а не обратното.
Няколко мнути по-късно лампичката над главата ми направи едно звучно щрак! и заслепи моето леко злобно задоволство от тъпата физиономия на бившия ми приятел.
Ако го вкарах в някоя от остъклените стаи щеше да се опържи.
Защо, защо, защо трябваше да се купя най-зле пргодената за вампири къща в целия град? Да си бях купила оранжерия. Щеше да има същия ефект. Освен, че тогава аз щях да умра от жега дружно с Олвър.
Нямах намерение да го убивам. Дори когато го налагах с буйна ярост по мутрата с любимия ми тефлонов тиган нямах намерене да го нараня. Много. Но сега, когато животът му беше в ръцете ми усетих как сърцето ми отказа да бие за малко и постоянното туп-туп бе прекъснато от едно глухо мълчание от някъде в ляво между ребрата ми..
..И после сърчицето ми се спусна от гърлото ми и щастливо и спокойно си затупа с нормален ритъм. Погледнах към Оливър. Не, той не се беше успокоил. Затова спокойно се ухилих и го изгледах сякаш през цялото време съм знаела какво правя и проблема е бил решен още преди да наближим къщата.
- Имам подземен гараж, - обявих аз гордо и настъпих гаста.
Пп. Сори, че така набързо и накратко ама.. нямам много време. Семестриални изпити по математика и сайънс. ;хх
И все пак не е перфектен. За съжаление ми трябваше засрамващо дълъг период от време за да разбера този факт.
В началото ми беше интересно даже забавно данаблюдавам неземно комичното изражение на лицето на Оливър. Изглеждаше сякъш бе погълнал кофа лимони с оцет, а всъщност беше очаквал нещо с в пъти по-приятен вкус като например шоколадови бонбони. Очакванията му за къщата ми явно го бяха зашлевили обратно в лицето. Но имайки предвид, че базата му за сравнение беше старата ни къща бе трябвало да е получл бонбони вместо лимони в оцет, а не обратното.
Няколко мнути по-късно лампичката над главата ми направи едно звучно щрак! и заслепи моето леко злобно задоволство от тъпата физиономия на бившия ми приятел.
Ако го вкарах в някоя от остъклените стаи щеше да се опържи.
Защо, защо, защо трябваше да се купя най-зле пргодената за вампири къща в целия град? Да си бях купила оранжерия. Щеше да има същия ефект. Освен, че тогава аз щях да умра от жега дружно с Олвър.
Нямах намерение да го убивам. Дори когато го налагах с буйна ярост по мутрата с любимия ми тефлонов тиган нямах намерене да го нараня. Много. Но сега, когато животът му беше в ръцете ми усетих как сърцето ми отказа да бие за малко и постоянното туп-туп бе прекъснато от едно глухо мълчание от някъде в ляво между ребрата ми..
..И после сърчицето ми се спусна от гърлото ми и щастливо и спокойно си затупа с нормален ритъм. Погледнах към Оливър. Не, той не се беше успокоил. Затова спокойно се ухилих и го изгледах сякаш през цялото време съм знаела какво правя и проблема е бил решен още преди да наближим къщата.
- Имам подземен гараж, - обявих аз гордо и настъпих гаста.
Пп. Сори, че така набързо и накратко ама.. нямам много време. Семестриални изпити по математика и сайънс. ;хх
4 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Пон Юни 27, 2011 1:12 pm
????
Гост
Подземни гаражи..Хъм, интересни асоциации правеше човешкият мозък.Или не съвсем..Докато колата се плъзгаше по рампата, водеща до подземното помещение, се сетих за онази анимация колите и по-специално за онзи ръждясал стар пикап, на име Матю.Да, същият онзи със солидното разстояние между зъбите.Нямам си на идея защо..Но ще потърся оправдание в изказването си от преди малко, а именно, че странни асоциации се въртят из човешкото съзнание.
Колата спра бавно и аз натиснах дръжката.Пътуванията на затворено ме изнервяха и караха мускулите ми да се свиват, затова припнах като ощипана госпожица още щом чух финалното скръцване на вратата, даващо ясен сигнал, че се е отворила достатъчно широко, че да мога да изляза.Протегнах се няколко пъти, сякаш бях зубър спал седемнадесет часа след турнир по математическа лингвистика.Сините очила на Мери бяха преместени на по-удобно място и тези от вас, които си мислят, че съм ги върнал на старото им място, дълбоко се лъжат.Просто ги вдигнах нагоре, сменяйки предназначението им и превръщайки ги в диадема.Добре, признавам в този момент ми трябваше само розова чантичка, за да завърша цялостния си новоизграден образ на..лява китка..или както често обичах да наричам обърканит мъже, розова овца.
Зарязах обърканите си мисли и се фокусирах върху Мери.До залязването на слънцето оставаха кажи речи няколко часа..и трябваше да бъдат уплътнени.
-Ако бях бутилка с водка, къде ли щях да съм?-повдигнах вежда въпросително
Погледът ми зашари из гаража, а някаква част от мен бе убедена, че тук алкохол нямаше да намеря.Внезапно надеждата се зароди в мен и краката ми сами ме отведоха до багажника на колата.
-И Оливър печели!-издърпах бутилката руска водка
Настаних се на земята и зачаках бившата си приятелка.Дали щеше да ми я вземе от ръцете, или щеше да се присъедини към опянението, бе друг належащ въпрос..Но пък и аз не бях от хората обичащи да убиват мозъчни клетки мислейки.
Пп:И мойто не е кой знае колко :д
Колата спра бавно и аз натиснах дръжката.Пътуванията на затворено ме изнервяха и караха мускулите ми да се свиват, затова припнах като ощипана госпожица още щом чух финалното скръцване на вратата, даващо ясен сигнал, че се е отворила достатъчно широко, че да мога да изляза.Протегнах се няколко пъти, сякаш бях зубър спал седемнадесет часа след турнир по математическа лингвистика.Сините очила на Мери бяха преместени на по-удобно място и тези от вас, които си мислят, че съм ги върнал на старото им място, дълбоко се лъжат.Просто ги вдигнах нагоре, сменяйки предназначението им и превръщайки ги в диадема.Добре, признавам в този момент ми трябваше само розова чантичка, за да завърша цялостния си новоизграден образ на..лява китка..или както често обичах да наричам обърканит мъже, розова овца.
Зарязах обърканите си мисли и се фокусирах върху Мери.До залязването на слънцето оставаха кажи речи няколко часа..и трябваше да бъдат уплътнени.
-Ако бях бутилка с водка, къде ли щях да съм?-повдигнах вежда въпросително
Погледът ми зашари из гаража, а някаква част от мен бе убедена, че тук алкохол нямаше да намеря.Внезапно надеждата се зароди в мен и краката ми сами ме отведоха до багажника на колата.
-И Оливър печели!-издърпах бутилката руска водка
Настаних се на земята и зачаках бившата си приятелка.Дали щеше да ми я вземе от ръцете, или щеше да се присъедини към опянението, бе друг належащ въпрос..Но пък и аз не бях от хората обичащи да убиват мозъчни клетки мислейки.
Пп:И мойто не е кой знае колко :д
5 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Пон Юни 27, 2011 3:09 pm
Marion Lakota Sway
Оливър се изстреля през вратата със скорост сравнима с тази на мишка търчаща към миризливо сирене, от онези с големите дупки, от които се носи миризма с бледожълтеникав полупрозрачен цвят. Последвах го почти веднагчески. Не съвсем перфектно развитото ми седмо чувство ми подсказваше, че без моят трезвен надзор, обърканият ми гост може да свърши някоя глупост.
Милиарди сценарии се появиха в главата ми.
Оливър се блъска във вратата на банята. Оливър пие водата от вазата с цветя, мислейки, че е поредния добре окрасен коктейл. Оливър сяда върху ютията и се оптва да я накара да се движи напред като колело. Оливър тършува в шкафа с бельото ми и ме пита къде са порцелановите чаши за чай. Оливър взима въглена от камината и започва да чопли малки пърченца от него правейки пътечка между дивана и хладилника. Оливър.. да спрем до тук. Можех така да продължа да си представям с дни, но трябваше да се придържам към прожектирането на тези катастрофи в главата ми, а не търсенето на решение за половината в истинския живот.
Тръгнах към лудата глава вече запътила се към никъде точно в пространството. Още през стъклото на колата видях как устните му се движат, но не бях такъв спец, че да кажа какво си беше мърморл под нос. В момента, в който излязох, обаче, успях да дочуя края на монологът му към самия него.
-... къде ли щях да съм?
Е, това беше странно. Не очаквах да се занимава с теоритични възможности за местоположението му в пространството при различни обстоятелства след употребата на алкохол. Дали вече беше изтрезнял? Ако беше нямаше ли да изглежда някак си по незамислен и летящ в облаците? Какво то да му се моташе в заоблаченя мозък, Оливър се звъртя в друга посока и целеустремено тръгна напред.
Към колата ми. Ето това също беше странно. И то пък към багажнка.
Какво пък, помислих си и тръгнах след него, но без да го закачам. Любопитството ми надделяваше. Винаги съм знаела, че това е лошо мое качество, защото с него вечно се вкарвам в лепкави каши. Но пък лепкат защото са сладки като забраненото, като приключенията, като тръпката от живота.
И като бутилката ароматна руската водка, която леля Оливия досетливо се бе сетила да ми донесе от почивката и в Москва. Същата тази бутилка, която Оливър сега измъкваше от багажника на колата ми.
Без дори да ме попита, той се стовари на земята и погледна към мен в очакване. Предполагам част от него, пък и част от мен също, искаше да седна там долу на студения цимент на пода на гаража и да грабне бутилката от ръцете на бившия ми с думте "Първата глътка е моя!". Но аз нямаше да пия. Поне не точно сега. А пък и специална водка като тази се пази за специални случай, а връщането на Оливър от не знам си къде си не беше специален случай.
- Старите навици умират трудно, а? - Реториката ми е от любимите литературни похвати. - Алкохолик.. - промърморих тихо и изцъках шумно с език.
С ловък замах грабнах шишето, което бе необичайно за мен, имайки предвид, че ме описват като сръчна само с огромни саркастчни кавички около думата, и я пуснах обратно в багажника с нужните за стъклото грижа, сръчност и внимание. Извадих от стоящата в съседство хладилна чанта шишето с ледена вода и се усмихнах дяволито. Отново с нетипичната за мен сръчност завъртях капачката с два пръста и тя олучи Оливър по челото по пътя си към земята. След това обърнах бутлката и я излях върху тъмнокосата глава пред мен.
При вида на Оливър мязащ на мокра кокошка на пода на подземния ми гараж ме напуши нуждата да започна да се хиля неконтролируемо и може би леко злобно. Секунда по-късно вече се превивах на две и се гърчех от спазмите. Измъкнах големия фотоапарат от чантата му в багажника и изщраках няколко пъти.
- Кажи.. - щях да кажа тъпото старо зеле, но после си променх мнението. Да се гаврим с пияндето! - .. на леля Оливия скъпата руска водка!
И снимах още един последен път.
Милиарди сценарии се появиха в главата ми.
Оливър се блъска във вратата на банята. Оливър пие водата от вазата с цветя, мислейки, че е поредния добре окрасен коктейл. Оливър сяда върху ютията и се оптва да я накара да се движи напред като колело. Оливър тършува в шкафа с бельото ми и ме пита къде са порцелановите чаши за чай. Оливър взима въглена от камината и започва да чопли малки пърченца от него правейки пътечка между дивана и хладилника. Оливър.. да спрем до тук. Можех така да продължа да си представям с дни, но трябваше да се придържам към прожектирането на тези катастрофи в главата ми, а не търсенето на решение за половината в истинския живот.
Тръгнах към лудата глава вече запътила се към никъде точно в пространството. Още през стъклото на колата видях как устните му се движат, но не бях такъв спец, че да кажа какво си беше мърморл под нос. В момента, в който излязох, обаче, успях да дочуя края на монологът му към самия него.
-... къде ли щях да съм?
Е, това беше странно. Не очаквах да се занимава с теоритични възможности за местоположението му в пространството при различни обстоятелства след употребата на алкохол. Дали вече беше изтрезнял? Ако беше нямаше ли да изглежда някак си по незамислен и летящ в облаците? Какво то да му се моташе в заоблаченя мозък, Оливър се звъртя в друга посока и целеустремено тръгна напред.
Към колата ми. Ето това също беше странно. И то пък към багажнка.
Какво пък, помислих си и тръгнах след него, но без да го закачам. Любопитството ми надделяваше. Винаги съм знаела, че това е лошо мое качество, защото с него вечно се вкарвам в лепкави каши. Но пък лепкат защото са сладки като забраненото, като приключенията, като тръпката от живота.
И като бутилката ароматна руската водка, която леля Оливия досетливо се бе сетила да ми донесе от почивката и в Москва. Същата тази бутилка, която Оливър сега измъкваше от багажника на колата ми.
Без дори да ме попита, той се стовари на земята и погледна към мен в очакване. Предполагам част от него, пък и част от мен също, искаше да седна там долу на студения цимент на пода на гаража и да грабне бутилката от ръцете на бившия ми с думте "Първата глътка е моя!". Но аз нямаше да пия. Поне не точно сега. А пък и специална водка като тази се пази за специални случай, а връщането на Оливър от не знам си къде си не беше специален случай.
- Старите навици умират трудно, а? - Реториката ми е от любимите литературни похвати. - Алкохолик.. - промърморих тихо и изцъках шумно с език.
С ловък замах грабнах шишето, което бе необичайно за мен, имайки предвид, че ме описват като сръчна само с огромни саркастчни кавички около думата, и я пуснах обратно в багажника с нужните за стъклото грижа, сръчност и внимание. Извадих от стоящата в съседство хладилна чанта шишето с ледена вода и се усмихнах дяволито. Отново с нетипичната за мен сръчност завъртях капачката с два пръста и тя олучи Оливър по челото по пътя си към земята. След това обърнах бутлката и я излях върху тъмнокосата глава пред мен.
При вида на Оливър мязащ на мокра кокошка на пода на подземния ми гараж ме напуши нуждата да започна да се хиля неконтролируемо и може би леко злобно. Секунда по-късно вече се превивах на две и се гърчех от спазмите. Измъкнах големия фотоапарат от чантата му в багажника и изщраках няколко пъти.
- Кажи.. - щях да кажа тъпото старо зеле, но после си променх мнението. Да се гаврим с пияндето! - .. на леля Оливия скъпата руска водка!
И снимах още един последен път.
6 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Съб Авг 20, 2011 12:46 pm
????
Гост
Дъъъжд!
Не, не беше възможно къщата на мисис Суей да разполага с надупчен таван, пропускащ едно от агрегатните състояния на водата.Тя бе прекалено взискателна и нямаше да позволи на някой отвор да наруши перфектно конструирания и таван, боядисан равномерно в бледожълто, остановмих когато надигнах глава, за да намеря източника виновен за влагата появила се по лицето ми.Трябваше да се сетя, че ще ме залее.Все пак най-нахално бе взела бутилката от ръцете ми, а аз се бях привързал, че дори и бях кръстил.Олена.Прекрасна рускиня, тръпнеща в очакване да наквася устни с нея.
-На Оливър прекрасната Олена!-облизах това, което бе останало по лицето ми, а после прокарах ръка през косата си, докарвайки онази усмивка в стил Дуфеншмърц най-накрая завладя района на Трите Щата.Като щяха да ме пращат в социалната мрежа, поне да бях с прилично изражение.-Качиш ли ги във фейсбук, ще те тагна на капачката от водка!И ще напиша коментар: "Мери винаги ще помня този ден, ти и Олина ме направихте най-щастливият мъж на земята!".
Изправих се бързо, все още ухилен.Апарата, който държеше бившата ми като всичко около нея бе в морскосиньо.Издърпах го от ръцете и със завидна бързина, заради която Асафа Пауъл щеше са смръщи чело, да изпуши като забравен на котлона чайник и да пръсне хиляди за стероиди.Заразглеждах снимките и замръзнах, когато останових, че пази старите ни спомени щракнати на лента.
Първата снимка бе правена в малкия ни апратамент.Бяхме се наредили в кръг аз, Мери и някои от старите ни общи познати, обичайната компания, способна да стресира консервативната част от обществото ни.Играехме на едно от онези детинщини..."истината или се осмеляваш".Направил глупостта да избера второто, трябваше да съблека всичките си дрехи/което естествено не бе щракнато/ и да позваня на вратата на мисис Лемърбоуд.За жалост това как ме гони с точилка бе щракнато.
Не си направих труда да доразгледам албума.Не исках.Споменът как се събуждам, а леглото до мен е празно, бе достоен за екранизация, похабявайки цяла лента с любовната исторя на мъж, зарязан от единственото нещо в живота му, имащо таланта да приготвя палачинки и шмаркезе едновременно.Единсвеното нещо, което знаеше къде е чорапът му на точки, изгеждащ така, сякаш е болен от шарка.
Оставих апарата на земята, а с това свое движение си спечелих кисале физиономия от страна на Мери.Отново със светкавично движение се озовах до нея, огръщайки кръста и с ръце.Да я повдигна се оказа лесно, да не говорим, че тя бе изненадана колкото учителката ми в пръви клас, когато след цели пет месеца учене,аз най-накрая се бях появил с домашно.Оставих я върху лъскавия капак, а преди да е извадила някой тиган, впих устни в нейните.Познатият вкус сякаш протегна безплътните си пръсти и се вкопчи здраво във вътрешното ми аз, карайки го да иска още и още.
Ръката ми машинално се стрелна към бедрото и, а пръстите ми се плъзнаха по кожата и, допреди малко прикривана от плата на тънката и рокля.
Не, не беше възможно къщата на мисис Суей да разполага с надупчен таван, пропускащ едно от агрегатните състояния на водата.Тя бе прекалено взискателна и нямаше да позволи на някой отвор да наруши перфектно конструирания и таван, боядисан равномерно в бледожълто, остановмих когато надигнах глава, за да намеря източника виновен за влагата появила се по лицето ми.Трябваше да се сетя, че ще ме залее.Все пак най-нахално бе взела бутилката от ръцете ми, а аз се бях привързал, че дори и бях кръстил.Олена.Прекрасна рускиня, тръпнеща в очакване да наквася устни с нея.
-На Оливър прекрасната Олена!-облизах това, което бе останало по лицето ми, а после прокарах ръка през косата си, докарвайки онази усмивка в стил Дуфеншмърц най-накрая завладя района на Трите Щата.Като щяха да ме пращат в социалната мрежа, поне да бях с прилично изражение.-Качиш ли ги във фейсбук, ще те тагна на капачката от водка!И ще напиша коментар: "Мери винаги ще помня този ден, ти и Олина ме направихте най-щастливият мъж на земята!".
Изправих се бързо, все още ухилен.Апарата, който държеше бившата ми като всичко около нея бе в морскосиньо.Издърпах го от ръцете и със завидна бързина, заради която Асафа Пауъл щеше са смръщи чело, да изпуши като забравен на котлона чайник и да пръсне хиляди за стероиди.Заразглеждах снимките и замръзнах, когато останових, че пази старите ни спомени щракнати на лента.
Първата снимка бе правена в малкия ни апратамент.Бяхме се наредили в кръг аз, Мери и някои от старите ни общи познати, обичайната компания, способна да стресира консервативната част от обществото ни.Играехме на едно от онези детинщини..."истината или се осмеляваш".Направил глупостта да избера второто, трябваше да съблека всичките си дрехи/което естествено не бе щракнато/ и да позваня на вратата на мисис Лемърбоуд.За жалост това как ме гони с точилка бе щракнато.
Не си направих труда да доразгледам албума.Не исках.Споменът как се събуждам, а леглото до мен е празно, бе достоен за екранизация, похабявайки цяла лента с любовната исторя на мъж, зарязан от единственото нещо в живота му, имащо таланта да приготвя палачинки и шмаркезе едновременно.Единсвеното нещо, което знаеше къде е чорапът му на точки, изгеждащ така, сякаш е болен от шарка.
Оставих апарата на земята, а с това свое движение си спечелих кисале физиономия от страна на Мери.Отново със светкавично движение се озовах до нея, огръщайки кръста и с ръце.Да я повдигна се оказа лесно, да не говорим, че тя бе изненадана колкото учителката ми в пръви клас, когато след цели пет месеца учене,аз най-накрая се бях появил с домашно.Оставих я върху лъскавия капак, а преди да е извадила някой тиган, впих устни в нейните.Познатият вкус сякаш протегна безплътните си пръсти и се вкопчи здраво във вътрешното ми аз, карайки го да иска още и още.
Ръката ми машинално се стрелна към бедрото и, а пръстите ми се плъзнаха по кожата и, допреди малко прикривана от плата на тънката и рокля.
7 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Съб Авг 20, 2011 4:31 pm
Marion Lakota Sway
Оливър изтръгна фотоапарата от ръцете ми след като с ловкостта на котка, която не очаквах да притежава след такова солидно количество алкохол, се беше изправил от локвата със силен мирис на спирт, единственото останало от моята водка. Ако той продължаваше да се държи така, осъзнавах, че доста скоро ще мрънкам за хубавия руски подарък и отрицанието на проблемите, което можеше да ми донесе.
Вече не пиех. Или поне не повече от чаша леко вино вечер докато гледах някой филм и изпразвах пакет с бадеми. Не изпитвах онова желание да събера няколко души у нас и да се натряскаме докато времето безусетно минава. От това бягах, когато оставих Оливър сам в леглото на онзи ден, който сякаш беше си отишъл преди десетилетия, ала всъщност често се връщаше, за да ми напомни що за зла вещица съм, че да направя такова нещо. И егоистична на всичкото отгоре.
Но сега бях спокойна, животът ми беше хубав по начин, по който предишното ми положение не позволяваше. Не че тогава не бях щастлива..
Оливър изтърси няколко думи, които не разбрах, защото стоеше с гръб към мен, вероятно с надеждата да си опази лицето като реша да извадя тигана. Тръгнах към него с идеята да го хвана за яката и да го издърпам нагоре по стълбите, но се спрях преди да го достигна.
За секунди тялото му беше променило цялостно стойката си и вече от изправените му рамене се излъчваше напрежение. Имах странното чувство, че ако го докосна ще ме хване ток, което прати една кратка но силна вълна през тялото ми, карайки ме да настръхна. Смръщих вежди, чудейки се какво става.
И после се сетих. Кръвта ми запулсира с една идея по-бързо, изпращайки топлина до бледата кожа на скулите ми. Сигурна бях, че ако беше с лице към мен, вече щеше да реве на земята, че корема го боли от смях, и да ми се подиграва, че се изчервявам. Но Оливър не помръдваше, а продължаваше да изучава отдавна забравените във фотоапарата наши общи снимки. Надигнах се на пръсти, за да погледна точно какво става. След доста протягане от страна на врата ми, което остави в мен чувството, че следващия път като се погледна в огледалото ще видя жираф, аз най после зърнах снимките.
Топлната, която преди малко беше само в бузите ми, сега се плъзна надолу, за да се загнезди в сърцето, подклаждайки огъня на спомените. Помнех тази вечер, една от последните. Още не бях решила нищо и пасвах перфектно сред нашата малко компания, усмихната и леко подпийнала, съдейки по празната бутилка Джим Бийм до крака ми. Всички бяхме така.
Оливър превъртя снимките, спирайки се на една, която перфектно улавяше един от най-забавните моменти в живота ми. Приемайки предизвикателството, Оливър отиде да позвъни на вратата на съседката ни зарязвайки дрехите си в къщата. Нещата не се развиха както трябва. Да кажем само, че единственото, което го спаси, беше, че лудото бабе се спря, за да прибере една от безбройните си котки, която се беше промъкнала покрай крака и в двора, обратно в къщата, иначе на следващия ден, щеше да ма синини от нейната точилка. Но каквото и да говорим за жената, точилката и останалите кухненски принадлежности бяха на място в ръката си. Правеше неземен чийзкейк. Не веднъж се бях зачудвала дали ако шантавата старица беше излязла с някой добре наточен нож, щеше да се опита да го метне по мишената, демек Оливър. Чудех се също дали щеше да уцели..
Мисълта ми бе прекъсната от гореспоменатия беглец без гащи, който от неадекватност или просто за да ми прави напук остави фотоапарата на пода. Пак смръщих вежди, надявайки се червенината да е изчезнала. Не бях в настроение за подигравки. Но пък винаги след като се изсмееше, Оливър идваше слагаше ръце около кръста ми и ме целуваше по бузата, твърдейки, че е сладко и всъщност ми отивало. Не му вярвах.
Очаквах.. не знам. Всъщност не очаквах нищо по-точно. Просто знаех, че ще стане нещо. Но не бях подготвена по никакъв начин, когато ръцете му, до болка познати от пръстите до раменете, се обвиха около кръста ми и ме вдигнаха. Оливър имаше бая отгоре на моята скромна височина плюс доста вампирска сила. Нямаше смисъл да се боря. Да, повтаряй си го, каза едно тънко звънливо и примамливо гласче някъде вътре в мен. Винаги може да се измислят извинения. И тогава гласчето млъкна, както и целия свят, защото в този момент устните му се впиха в моите жадни, безжалостно нападайки моите собствени устни, а с тях и желанието ми за борба, спомените ми защо някога въобще бих си помислила да се боря.
Плъзнах се по-надолу по капака, приближавайки се до неговото тяло и набирайки роклята около бедрата ми в процеса. Ръката му се плъзна нагоре по наскоро оголената кожа на крака ми като японец към върха на планината по време на цунами.
Като говорим за цунамита, топлината от преди се превърна в буйна горещина, заливаща цялото ми тяло като огромна опустошителна вълна. Устните ми се разтвориха леко, приветствайки тези на Оливър, все още пазещи спомена за тяхната форма, за техния вкус.
Поставих ръцете си на раменете му и, жадуваща за неговата близост, го придърпах така че разстоянието между нас да се стопи. Пръстите на едната ми ръка отпуснаха хватката си на рамото му и запроправяха път по врата му към тъмните кичури коса, мека и позната на допир като всичко останало в него.
Тогава обаче нещо ми прищрака. Това не беше правилно. Не беше правилно да се давам така лесно, не беше правилно той да го очаква от мен, не беше правилно просто така да си тръгвам, не беше правилно да ме държи в плен на мъченията като не ми казва дали това е простено и забравено, не беше правилно да му позволявам да нахълтва в новия ми живот, не беше правилно..
-Не.
Независимо от огромните усилия, които полагах, за да задържа гласа си стабилен, надеждата, тази кратка дума да прозвучи с предвидения за нея смисъл, подсказващ силната воля зад нея, беше напразна. Вместо това звукът, който се откъсна от гласните ми струни беше като мека въздишка прошепната срещу устните му.
Още не бях отворила очите си. Не се бях помръднала на сантиметър повече от нужното, за да говоря. Ръцете ми все още бяха там където ги бях оставила: едната поставена на рамото на Оливър, а другата заплетена в гъстата му коса.
И въпреки всичко, само тази кратка дума "не" изведнъж промени ситуацията.
Вече не бях безпомощна. И очевидно не бях без глас, защото и Оливър беше спрях и ме слушаше. Но нямаше повече какво да кажа. Исках той да ми каже нещо. Да ми обясни какво става, какво правим, да ми прошепне, че всичко е наред.
Отворих очите си и погледнах направо в неговите.
Вече не пиех. Или поне не повече от чаша леко вино вечер докато гледах някой филм и изпразвах пакет с бадеми. Не изпитвах онова желание да събера няколко души у нас и да се натряскаме докато времето безусетно минава. От това бягах, когато оставих Оливър сам в леглото на онзи ден, който сякаш беше си отишъл преди десетилетия, ала всъщност често се връщаше, за да ми напомни що за зла вещица съм, че да направя такова нещо. И егоистична на всичкото отгоре.
Но сега бях спокойна, животът ми беше хубав по начин, по който предишното ми положение не позволяваше. Не че тогава не бях щастлива..
Оливър изтърси няколко думи, които не разбрах, защото стоеше с гръб към мен, вероятно с надеждата да си опази лицето като реша да извадя тигана. Тръгнах към него с идеята да го хвана за яката и да го издърпам нагоре по стълбите, но се спрях преди да го достигна.
За секунди тялото му беше променило цялостно стойката си и вече от изправените му рамене се излъчваше напрежение. Имах странното чувство, че ако го докосна ще ме хване ток, което прати една кратка но силна вълна през тялото ми, карайки ме да настръхна. Смръщих вежди, чудейки се какво става.
И после се сетих. Кръвта ми запулсира с една идея по-бързо, изпращайки топлина до бледата кожа на скулите ми. Сигурна бях, че ако беше с лице към мен, вече щеше да реве на земята, че корема го боли от смях, и да ми се подиграва, че се изчервявам. Но Оливър не помръдваше, а продължаваше да изучава отдавна забравените във фотоапарата наши общи снимки. Надигнах се на пръсти, за да погледна точно какво става. След доста протягане от страна на врата ми, което остави в мен чувството, че следващия път като се погледна в огледалото ще видя жираф, аз най после зърнах снимките.
Топлната, която преди малко беше само в бузите ми, сега се плъзна надолу, за да се загнезди в сърцето, подклаждайки огъня на спомените. Помнех тази вечер, една от последните. Още не бях решила нищо и пасвах перфектно сред нашата малко компания, усмихната и леко подпийнала, съдейки по празната бутилка Джим Бийм до крака ми. Всички бяхме така.
Оливър превъртя снимките, спирайки се на една, която перфектно улавяше един от най-забавните моменти в живота ми. Приемайки предизвикателството, Оливър отиде да позвъни на вратата на съседката ни зарязвайки дрехите си в къщата. Нещата не се развиха както трябва. Да кажем само, че единственото, което го спаси, беше, че лудото бабе се спря, за да прибере една от безбройните си котки, която се беше промъкнала покрай крака и в двора, обратно в къщата, иначе на следващия ден, щеше да ма синини от нейната точилка. Но каквото и да говорим за жената, точилката и останалите кухненски принадлежности бяха на място в ръката си. Правеше неземен чийзкейк. Не веднъж се бях зачудвала дали ако шантавата старица беше излязла с някой добре наточен нож, щеше да се опита да го метне по мишената, демек Оливър. Чудех се също дали щеше да уцели..
Мисълта ми бе прекъсната от гореспоменатия беглец без гащи, който от неадекватност или просто за да ми прави напук остави фотоапарата на пода. Пак смръщих вежди, надявайки се червенината да е изчезнала. Не бях в настроение за подигравки. Но пък винаги след като се изсмееше, Оливър идваше слагаше ръце около кръста ми и ме целуваше по бузата, твърдейки, че е сладко и всъщност ми отивало. Не му вярвах.
Очаквах.. не знам. Всъщност не очаквах нищо по-точно. Просто знаех, че ще стане нещо. Но не бях подготвена по никакъв начин, когато ръцете му, до болка познати от пръстите до раменете, се обвиха около кръста ми и ме вдигнаха. Оливър имаше бая отгоре на моята скромна височина плюс доста вампирска сила. Нямаше смисъл да се боря. Да, повтаряй си го, каза едно тънко звънливо и примамливо гласче някъде вътре в мен. Винаги може да се измислят извинения. И тогава гласчето млъкна, както и целия свят, защото в този момент устните му се впиха в моите жадни, безжалостно нападайки моите собствени устни, а с тях и желанието ми за борба, спомените ми защо някога въобще бих си помислила да се боря.
Плъзнах се по-надолу по капака, приближавайки се до неговото тяло и набирайки роклята около бедрата ми в процеса. Ръката му се плъзна нагоре по наскоро оголената кожа на крака ми като японец към върха на планината по време на цунами.
Като говорим за цунамита, топлината от преди се превърна в буйна горещина, заливаща цялото ми тяло като огромна опустошителна вълна. Устните ми се разтвориха леко, приветствайки тези на Оливър, все още пазещи спомена за тяхната форма, за техния вкус.
Поставих ръцете си на раменете му и, жадуваща за неговата близост, го придърпах така че разстоянието между нас да се стопи. Пръстите на едната ми ръка отпуснаха хватката си на рамото му и запроправяха път по врата му към тъмните кичури коса, мека и позната на допир като всичко останало в него.
Тогава обаче нещо ми прищрака. Това не беше правилно. Не беше правилно да се давам така лесно, не беше правилно той да го очаква от мен, не беше правилно просто така да си тръгвам, не беше правилно да ме държи в плен на мъченията като не ми казва дали това е простено и забравено, не беше правилно да му позволявам да нахълтва в новия ми живот, не беше правилно..
-Не.
Независимо от огромните усилия, които полагах, за да задържа гласа си стабилен, надеждата, тази кратка дума да прозвучи с предвидения за нея смисъл, подсказващ силната воля зад нея, беше напразна. Вместо това звукът, който се откъсна от гласните ми струни беше като мека въздишка прошепната срещу устните му.
Още не бях отворила очите си. Не се бях помръднала на сантиметър повече от нужното, за да говоря. Ръцете ми все още бяха там където ги бях оставила: едната поставена на рамото на Оливър, а другата заплетена в гъстата му коса.
И въпреки всичко, само тази кратка дума "не" изведнъж промени ситуацията.
Вече не бях безпомощна. И очевидно не бях без глас, защото и Оливър беше спрях и ме слушаше. Но нямаше повече какво да кажа. Исках той да ми каже нещо. Да ми обясни какво става, какво правим, да ми прошепне, че всичко е наред.
Отворих очите си и погледнах направо в неговите.
8 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Съб Авг 20, 2011 9:04 pm
????
Гост
Лесно е да се откажеш.Лесно е да сведеш глава.Да се поддадеш на тишината, да замълчиш, да накараш сърцето си да се свие.Лесно е.Нима нашите уши не са настроени именно за това изречение „лесно е”.И сякаш някъде в далечината чифт дълги изяштни пръсти щракват дори само метафорични и голям неонов надпис започва да мига над главите ни.Лесно е.и само това ни води.Кара ни да ослепеем, да пропуснем всички онези кривнали пътища, даващи милион възможностти.Лесно е.Продължаваме напред.И какво? Ще се метнем с отворени обятия към онова въпросно „лесно е”.Първоначаллно ще се радваме.Ще си повтаряме, че това е било правилното.Ще се събуждаме с тая мисъл.С времето ще започнем да осъзнаваме, че се самозаблуждамаве.Ще свеждаме празен поглед, когато се замислим за ония въпроси разклонения по жизнената ни линия.После ще се усмихнем половинчато, ще обясним на съседа си, че сме се отплеснали, защото далечната ни братовчедка е тръгнала на път и се притесняваме дали ще стигне жива и здрава.Ще се субаждаме ден след ден.Оная тягостна мисъл за възможностите ще става все по крещяща.И изведнъж ще намразим онова въпросно „лесно е”.Ще искаме всичко да е един тон по-цветно.Въпросната сивота и сигурност придружаващи „лесно е” ще ни отвръщават.Ще блъскаме глава, ще искаме втори шанс.После всичко ще отмине.Ще разберем, че е твърде късно.Ще се погледнем и от предишното ни аз няма да е останало нищо.Защото онова „лесно е”...изобщо не е толкова лесно.Със сетни сили ще се опитаме да избягаме от бодливата клетка, в която сами сме се натикали..И когато претърсим и най-отдалеченото ъгълче на тясното пространство в търсене на ключа, ще го видим.Онова лесно е.Ще стои точно там.Опряно на познатия неонов надпис, който преди ни се е струвал толкова прост.С изцъклени оранжеви очи, то ще изпива всяка останала капка разум от изтормозените ни глави.Миг преди да се струполим обаче ще чуем тихо жужене.Само ако се напрегнем.И тогава ще ни се предостави избор.Да се измъкнем.Ала няма да е лесно.Този път няма.А „лесно е” ще направи последен опит.Ще пробие крехката стена, която сме издигнали осъзнали докъде ни е довело цялото безумие.Ще пусне в сила най-добрите си номера, най-изкусните си трикове..И само силните от нас ще прозрат под тънкото було на заблудата.Ще огънат привидно здравите прътове на клетката и ще бягат.Ще бягат докато не се метнат през глава в непознатото, далечното от онова зловещо „лесно е”.Накрая спасилите се ще осъзнаят, че нищо натоя свят не е лесно.Колкото и правдоподобно да звучи...
Лесно бе да се отдръпна.Лесно бе да се направя, че нищо не се бе случило.Хах...
Най-тежката част бяха спомените.В милионите папки в човешкото съзнание се побираха какви ли не спомени.Всеки окичен с етикет.И макар някои да твърдяха, че хубавите спомени те сгряват, карат те да се чувстваш отново жив, грешаха.Защото носталгията бе лепкаво същество.Ако денят ти е слънчев, наситен с позитивизъм, то несъмнено нямада седнеш под някоя сянка и да се заровиш в архивите, поместени върху рамената ти.Ако обаче те налегне тягостно чувство, започва едно безкрайно ровичкане.Мъкнещо другарката Носталгия.
И ето ги спомените.Отново връхлитащи ме, алчно разграбващи всяка част от мен, каращи ме да се чудя изобщо остана ли е някоя незасегната клетка.Усмивката и, онзи поглед, който ми хвърляше винаги щом успявах да я изненадам.Чистата радост в очите и неможеща да се сравни с нищо.Верига от неща толкова здраво заковани в черепната ми кутия, че имах чувството, че никога няма да се отърва от тях.А и не исках.Макар да отваряха стари рани в гръдния ми кош, макар да ме разкъсваха, макар да чоплеха дъблоко, това бяха едни от най-ценните ми мигове.
-Не.
Най-лесната дума.Една от първите, които навлизат в речника ни.Отрябваща толкова възможностти.
-Не.-усетих как повтарям неохотно думата
Ала въпреки това устните ми докоснаха нейните.Плавно движение, кратък допир.Нищо първично както преди малко.
-Защо Мери?-топлият ми дъх полази кожата и.-Защо искаш да се отдръпна?
Ръката и все още бе заровена в косата ми.Затворих очи, защото бях сигурен, че може би този кратък миг на близост ще приключи тъй бързо, както се бе изпарилаи самата тя от живота ми.
Пръстите ми замръзнали върху бедрото и се къпеха в блаженната топлина, която излъчваше кожата и.Как само ми липсваше..По дяволите..
Лесно бе да се отдръпна.Лесно бе да се направя, че нищо не се бе случило.Хах...
Най-тежката част бяха спомените.В милионите папки в човешкото съзнание се побираха какви ли не спомени.Всеки окичен с етикет.И макар някои да твърдяха, че хубавите спомени те сгряват, карат те да се чувстваш отново жив, грешаха.Защото носталгията бе лепкаво същество.Ако денят ти е слънчев, наситен с позитивизъм, то несъмнено нямада седнеш под някоя сянка и да се заровиш в архивите, поместени върху рамената ти.Ако обаче те налегне тягостно чувство, започва едно безкрайно ровичкане.Мъкнещо другарката Носталгия.
И ето ги спомените.Отново връхлитащи ме, алчно разграбващи всяка част от мен, каращи ме да се чудя изобщо остана ли е някоя незасегната клетка.Усмивката и, онзи поглед, който ми хвърляше винаги щом успявах да я изненадам.Чистата радост в очите и неможеща да се сравни с нищо.Верига от неща толкова здраво заковани в черепната ми кутия, че имах чувството, че никога няма да се отърва от тях.А и не исках.Макар да отваряха стари рани в гръдния ми кош, макар да ме разкъсваха, макар да чоплеха дъблоко, това бяха едни от най-ценните ми мигове.
-Не.
Най-лесната дума.Една от първите, които навлизат в речника ни.Отрябваща толкова възможностти.
-Не.-усетих как повтарям неохотно думата
Ала въпреки това устните ми докоснаха нейните.Плавно движение, кратък допир.Нищо първично както преди малко.
-Защо Мери?-топлият ми дъх полази кожата и.-Защо искаш да се отдръпна?
Ръката и все още бе заровена в косата ми.Затворих очи, защото бях сигурен, че може би този кратък миг на близост ще приключи тъй бързо, както се бе изпарилаи самата тя от живота ми.
Пръстите ми замръзнали върху бедрото и се къпеха в блаженната топлина, която излъчваше кожата и.Как само ми липсваше..По дяволите..
9 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Авг 21, 2011 2:16 pm
Marion Lakota Sway
Според добре познатите холивудски клишета, които изпълваха солидна част от света на филмите, при близък контакт със смъртта хората претърпяват няколко главни промени.
Първата е непреодолимата вълната от спомени. Преди да се гътнеш, казват, виждаш целия си живот като на филмова лента. Всичко ти се връща на веднъж и промива мозъка ти здраво като за един последен път. Това води до симптом на холивудската драматична смърт номер две. Потърпевшите необяснимо поумняват и получават просветление за живота, смъртта, за щастието и тревогите, за ценните неща в света и решенията на най-често срещаните житейски проблеми. Така се оказва, че последните им думи са нещо запомнящо се, което обаче се пропилява, имайки предвид, че останалите ще го схванат чак когато са на мястото на умиращия. Третия елемент е забавения каданс, в който се развива действието. Фигурите се движат толкова бавно, че всички дребни детайли, които преди са останали в гъстата мъглата на човешкото невнимание, сега са толкова ясни и отчетливи, че е болезнено за очите.
След един топъл слънчев следобед, който прекарах люлеейки се на хамака в обширния озеленен двор на леля ми и премисляйки именно тази тема, бях достигнала до заключението, че това са евтини трикове в маркетинга, които помагат за конструирането на дебилни истории във филмовия формат. Сметнах, че всички тези глупости са пълни измишльотини и напълно ги отхвърлих.
Но във всичко има парченце истина. Дори и във най-големите лъжи. Разбрах това сега, когато Оливър отново заговори.
-Защо Мери?- Само на него позволявах да ме нарича така. Само неговият глас можеше да го накара да звучи хубаво. -Защо искаш да се отдръпна?
Не това бях искала да кажа и когато идеята достигна мозъка ми, смразяваща тъга се просмука във вените ми. И болеше. Болеше ме вътрешно, сякаш измръзвах от вътре на вън. Не смъртта домъкваше холивудските малоумщини, които все пак се оказаха истински, а болката, независимо дали е физическа или на психологическа основа като моята в момента.
И ето ги трите промени. Вече можех да си ги обясня всичките до една. Всичко опираше до едно нещо: болката. Забелязали ли сте, че хората си бият шамари, за да се концентрират? Ето от там се започва. Страданието е като леден душ за мисълта. То я пречиства и избистря, докато мозъкът ни постигне друго ниво, недостъпно в нормални обстоятелства. Мислите се изстрелват като куршуми из главата, спомените и реализациите също. И ето го резултата: мен, чувстваща се като героиня от някоя сълзлива романтична драма.
Виждах двойно. Не "имаш четири очи" двойно, а "виждам очите на Оливър и общите не спомени" двойно. Спомените за милиони ласки се редуваха да ме измъчват, а погледа в очите му, ох тези очи, пращаше леки електрошокове през цялото ми тяло.
Върнах се на земята след минути, въпреки че имах чувството, че са минали часове. Нито един от двама ни не беше помръднал и аз продължавах да потъвам все по-дълбоко в очите на Оливър.За какво говорехме преди това? Защо искаш да се отдръпна? беше ме попитал той. Да, обрътно в реалността..
- Аз.. не.. просто..аз.. не разбираш. - Ако думите бяха от повече от една сричка, сигурна съм, че щях да заеквам. Поех дълбоко дъх и отхлабих здравата си хватка на кичурите тъмна коса и отпуснах и двете си ръце на гръдния му кош. Внезапно появилия се спомен за неговите пръсти извършващи бавната разходка от рамото до корема ми и обратно, отново накара сърцето ми да забие силно и кръвта ми да се разбушува.
Сигурно приличах на домат с астма. О какво пък!
Свих пръстите си в плата на ризата му и затърсих отново думите. За пръв път осъзнавах, колко ограничен е езикът. Имаше неща, които и хиляди думи не можеха да кажат, а едно движение с лекота би изразило.
- Виж. Не може просто така да се връщаш и да очакваш всичко да си се върне на мястото. Не искам да се отдръпнеш. Ако досега не ти е станало ясно, онова което забутах под метафоричния матрак на съзнанието си, тоест нашите чувства, беше мигновено освободено от твоите действия. И сега мисля, че ми дължиш обяснение. Искам да ми обясниш какво очакваш да се случи. Защо си тук? - Прочистих гърлото си. Бях на път да започна доста болезнена тема. - Тръгнах си, защото.. аз.. животът, който водехме нямаше да ме отведе никъде. Не исках развитието ми да се ограничава и.. - Гласът ми се изгуби в тежкото ми дишане, но след секунда насъбрах нова сила. - Какво смяташ да правиш? Няма да се върна към онова, което имахме. Искам нещо различно.
Придърпах се по-близо до него и обвих ръцете си около него, поставяйки главата си на тяхно място. Кратката пауза не му беше дала време за отговор и преди да каже каквото и да било аз зададох поредния си въпрос, може би най-съществения от всички.
- Оливър, би ли приел да излезеш от зоната на комфорта и да приемеш нещо толкова различно като новия ми начин на живот единствено и само заради мен?
И мен ме болеше главата от толкова много въпроси..
Първата е непреодолимата вълната от спомени. Преди да се гътнеш, казват, виждаш целия си живот като на филмова лента. Всичко ти се връща на веднъж и промива мозъка ти здраво като за един последен път. Това води до симптом на холивудската драматична смърт номер две. Потърпевшите необяснимо поумняват и получават просветление за живота, смъртта, за щастието и тревогите, за ценните неща в света и решенията на най-често срещаните житейски проблеми. Така се оказва, че последните им думи са нещо запомнящо се, което обаче се пропилява, имайки предвид, че останалите ще го схванат чак когато са на мястото на умиращия. Третия елемент е забавения каданс, в който се развива действието. Фигурите се движат толкова бавно, че всички дребни детайли, които преди са останали в гъстата мъглата на човешкото невнимание, сега са толкова ясни и отчетливи, че е болезнено за очите.
След един топъл слънчев следобед, който прекарах люлеейки се на хамака в обширния озеленен двор на леля ми и премисляйки именно тази тема, бях достигнала до заключението, че това са евтини трикове в маркетинга, които помагат за конструирането на дебилни истории във филмовия формат. Сметнах, че всички тези глупости са пълни измишльотини и напълно ги отхвърлих.
Но във всичко има парченце истина. Дори и във най-големите лъжи. Разбрах това сега, когато Оливър отново заговори.
-Защо Мери?- Само на него позволявах да ме нарича така. Само неговият глас можеше да го накара да звучи хубаво. -Защо искаш да се отдръпна?
Не това бях искала да кажа и когато идеята достигна мозъка ми, смразяваща тъга се просмука във вените ми. И болеше. Болеше ме вътрешно, сякаш измръзвах от вътре на вън. Не смъртта домъкваше холивудските малоумщини, които все пак се оказаха истински, а болката, независимо дали е физическа или на психологическа основа като моята в момента.
И ето ги трите промени. Вече можех да си ги обясня всичките до една. Всичко опираше до едно нещо: болката. Забелязали ли сте, че хората си бият шамари, за да се концентрират? Ето от там се започва. Страданието е като леден душ за мисълта. То я пречиства и избистря, докато мозъкът ни постигне друго ниво, недостъпно в нормални обстоятелства. Мислите се изстрелват като куршуми из главата, спомените и реализациите също. И ето го резултата: мен, чувстваща се като героиня от някоя сълзлива романтична драма.
Виждах двойно. Не "имаш четири очи" двойно, а "виждам очите на Оливър и общите не спомени" двойно. Спомените за милиони ласки се редуваха да ме измъчват, а погледа в очите му, ох тези очи, пращаше леки електрошокове през цялото ми тяло.
Върнах се на земята след минути, въпреки че имах чувството, че са минали часове. Нито един от двама ни не беше помръднал и аз продължавах да потъвам все по-дълбоко в очите на Оливър.За какво говорехме преди това? Защо искаш да се отдръпна? беше ме попитал той. Да, обрътно в реалността..
- Аз.. не.. просто..аз.. не разбираш. - Ако думите бяха от повече от една сричка, сигурна съм, че щях да заеквам. Поех дълбоко дъх и отхлабих здравата си хватка на кичурите тъмна коса и отпуснах и двете си ръце на гръдния му кош. Внезапно появилия се спомен за неговите пръсти извършващи бавната разходка от рамото до корема ми и обратно, отново накара сърцето ми да забие силно и кръвта ми да се разбушува.
Сигурно приличах на домат с астма. О какво пък!
Свих пръстите си в плата на ризата му и затърсих отново думите. За пръв път осъзнавах, колко ограничен е езикът. Имаше неща, които и хиляди думи не можеха да кажат, а едно движение с лекота би изразило.
- Виж. Не може просто така да се връщаш и да очакваш всичко да си се върне на мястото. Не искам да се отдръпнеш. Ако досега не ти е станало ясно, онова което забутах под метафоричния матрак на съзнанието си, тоест нашите чувства, беше мигновено освободено от твоите действия. И сега мисля, че ми дължиш обяснение. Искам да ми обясниш какво очакваш да се случи. Защо си тук? - Прочистих гърлото си. Бях на път да започна доста болезнена тема. - Тръгнах си, защото.. аз.. животът, който водехме нямаше да ме отведе никъде. Не исках развитието ми да се ограничава и.. - Гласът ми се изгуби в тежкото ми дишане, но след секунда насъбрах нова сила. - Какво смяташ да правиш? Няма да се върна към онова, което имахме. Искам нещо различно.
Придърпах се по-близо до него и обвих ръцете си около него, поставяйки главата си на тяхно място. Кратката пауза не му беше дала време за отговор и преди да каже каквото и да било аз зададох поредния си въпрос, може би най-съществения от всички.
- Оливър, би ли приел да излезеш от зоната на комфорта и да приемеш нещо толкова различно като новия ми начин на живот единствено и само заради мен?
И мен ме болеше главата от толкова много въпроси..
10 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Авг 21, 2011 3:37 pm
????
Гост
Устните ми застанаха в права линия, а погледът ми бе по-празен и от училище в разгара на летния сезон.Нима животът, който водехме бе причината да стегне куфарите си и да си тръгне без да каже едно последно "сбогом"?Нима бе пожертвала всичко, което бяхме изградили, за да търси развитие?
Може би се чудите какво ме бе накарало да избягам от държавата си, известна с Фолксвагена и алчни нацистки копелета като Хитлер?Трябва да се съгласите, че Канада бе много по-сенчеста и кожата ми предразположена към изгаряния ликуваше под дебелите сенки и значително по-малкото слънчеви часове през деня.Макар да бях вампирясал докато живеехме заедно, прецених, че нямам правото да искам от нея да сменим местонахождението си, барабар със съседите, живота, който бяхме изградили.Ето защо малкият апартамен за мен се бе превърнал в единствения изход.Вярвах, че тя се чувства добре..Заедно с мен и трите рибки, които умряха веднага след като Мери ме напусна.Никога не съм бил от организираните.Научих се да връзвам връзките си чак когато станах на единадесет и се пльоснах челно в най-горното стъпало на верандата.и до ден днешен най-многото, което мога да приготвя са пържените яйца.А да се събудя по-рано от десет сутринта, моля ви...по-вероятно е да видите Барак Обама с хавайска пола и кокоси да разнася айрян по плажа в Египет.
Съзнавах, че не съм идеалното гадже..Не бях герой.Единственото, което свързваше чен и Спайдърмен, бе една червено-синя пижама с паяжини, която носех докато във втори клас не ме пребиха заради нея.Бях нехранимайко, от онези които възпяваха в рап песните...Е, нямах татуировки, а панталоните ми си бяха на мястото, освен ако твърде заблеян в спортния канал, не забравех за съществуването на негово величество колана...И все пак, трафикант на цигари без бандерол и руска водка, произведена в Китай според етикета, който дъвчеше мента и се успиваше редовно, не можеше да се числи към графата стабилни хора.Не можеше да се числи дори към графата "безработни с перспективи".
Въздъхнах премирено, осъзнал, че сам се бях натикал в контакта с мокра коса.
Топлите и очи ми действаха толкова осезаемо.Вдигнах ръка с намерение да я прокарам през косите и.Бяха копринено меки.Помнех как слънчевите лъчи играеха в тях и караха кафевият цвят да изсветлява на места.Нещо, което нямаше да видя отново...Слънцето..Мери, хванала ме под ръка..Мери опитваща се да ме избута в градския фонтан.И после нацупената и физиономия, задето съм твърде "непомръдващ" за личните и стандарти.И накрая смехът и...когато най-после с театрален ефект цамбурвам в неособено чистата вода.
-По дяволите-устните ми помръднаха, ала не издадоха нито звук
Главата и точно до гръдния ми кош, който всеки момент щеше да се отвори, предвид факта, че сърцето ми бе решило да се вживява в ролята на каратист.Не можах да я забравя.Малкото вещи, които бе оставила, все още бяха с мен.Излъчваха аромата и, протягаха се към мен, а после се изкикотваха злобно.."Никога няма да я имаш отново Оливър".
Дали бяха прави?Дали щях да се откажа от себе си, за да я имам отново..?
Отговорите в следващият епизод на екранизираната драма носеща заглавието "Защо сме толкова бъзливи и не можем да изразим какво чувстваме".Всякаква прилика с реални лица или събития е напълно случайна.
Не, нямаше да ставам герой от сапунка.
-Това значи ли, че трябва да оставя алкохола?-бледо подоблие на усмивка се появи най-после върху лицето ми, даващо и да разбере, че съм се пречупил.
Само защото я обичах...
Може би се чудите какво ме бе накарало да избягам от държавата си, известна с Фолксвагена и алчни нацистки копелета като Хитлер?Трябва да се съгласите, че Канада бе много по-сенчеста и кожата ми предразположена към изгаряния ликуваше под дебелите сенки и значително по-малкото слънчеви часове през деня.Макар да бях вампирясал докато живеехме заедно, прецених, че нямам правото да искам от нея да сменим местонахождението си, барабар със съседите, живота, който бяхме изградили.Ето защо малкият апартамен за мен се бе превърнал в единствения изход.Вярвах, че тя се чувства добре..Заедно с мен и трите рибки, които умряха веднага след като Мери ме напусна.Никога не съм бил от организираните.Научих се да връзвам връзките си чак когато станах на единадесет и се пльоснах челно в най-горното стъпало на верандата.и до ден днешен най-многото, което мога да приготвя са пържените яйца.А да се събудя по-рано от десет сутринта, моля ви...по-вероятно е да видите Барак Обама с хавайска пола и кокоси да разнася айрян по плажа в Египет.
Съзнавах, че не съм идеалното гадже..Не бях герой.Единственото, което свързваше чен и Спайдърмен, бе една червено-синя пижама с паяжини, която носех докато във втори клас не ме пребиха заради нея.Бях нехранимайко, от онези които възпяваха в рап песните...Е, нямах татуировки, а панталоните ми си бяха на мястото, освен ако твърде заблеян в спортния канал, не забравех за съществуването на негово величество колана...И все пак, трафикант на цигари без бандерол и руска водка, произведена в Китай според етикета, който дъвчеше мента и се успиваше редовно, не можеше да се числи към графата стабилни хора.Не можеше да се числи дори към графата "безработни с перспективи".
Въздъхнах премирено, осъзнал, че сам се бях натикал в контакта с мокра коса.
Топлите и очи ми действаха толкова осезаемо.Вдигнах ръка с намерение да я прокарам през косите и.Бяха копринено меки.Помнех как слънчевите лъчи играеха в тях и караха кафевият цвят да изсветлява на места.Нещо, което нямаше да видя отново...Слънцето..Мери, хванала ме под ръка..Мери опитваща се да ме избута в градския фонтан.И после нацупената и физиономия, задето съм твърде "непомръдващ" за личните и стандарти.И накрая смехът и...когато най-после с театрален ефект цамбурвам в неособено чистата вода.
-По дяволите-устните ми помръднаха, ала не издадоха нито звук
Главата и точно до гръдния ми кош, който всеки момент щеше да се отвори, предвид факта, че сърцето ми бе решило да се вживява в ролята на каратист.Не можах да я забравя.Малкото вещи, които бе оставила, все още бяха с мен.Излъчваха аромата и, протягаха се към мен, а после се изкикотваха злобно.."Никога няма да я имаш отново Оливър".
Дали бяха прави?Дали щях да се откажа от себе си, за да я имам отново..?
Отговорите в следващият епизод на екранизираната драма носеща заглавието "Защо сме толкова бъзливи и не можем да изразим какво чувстваме".Всякаква прилика с реални лица или събития е напълно случайна.
Не, нямаше да ставам герой от сапунка.
-Това значи ли, че трябва да оставя алкохола?-бледо подоблие на усмивка се появи най-после върху лицето ми, даващо и да разбере, че съм се пречупил.
Само защото я обичах...
11 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Авг 21, 2011 6:43 pm
Marion Lakota Sway
Чакането сигурно е било изобретено много отдавна наред с доста други древни техники за мъчение.
Едвам издържах на напрежението докато чаках отговор. Всяко вдишване и издишване беше шумно като оркестър от прахосмукачки по време на пролетното почистване, а ударите на сърцето ми звучаха като гюлета политащи от средновековен топ. Е, поне така ми се струваше на фона на тишината. Никога досега не ми беше пречила, но в този момент се чувствах некомфортно. Исках да каже нещо, по дяволите, ако се налагаше аз щях да говоря или най-малкото да се помръдна, но ме беше страх да не го разконцентрирам.
Реших че ще се концентрирам на нещо друго докато чакам отговор. Ако продължавах да се питам кога щях да полудея. Беше все едно да питаш "Стигнахме ли? Стигнахме ли?" през пет минути. Карате да се чувстваш, сякаш никога няма да стигнеш.
Първото нещо, на което спрях очите си, беше косата ми. Беше толкова тъмно кафява, че на по-оскъдна светлина изглежда черна, но на изкуствената светлина от луминесцентните лампи в гаража, дългите, по-рано грижливо сресани, но сега беше леко рошава. Боже и това не издържах да гледам.
Оливър, мисли по-бързо! заповядах му наум. Без ефект разбира се. Дори и да можеше да чете мисли, което освен ако не се беше научил докато бяхме разделени, не можеше, нашият човек имаше навика да слуша себе си повече от останалите. Не че не го разбрах, и аз обичах да слушам гласа му. Което си е комплимент навсякъде и по всяко време, но идващо от сирена значеше двойно повече.
Усетих лека промяна в него. Езикът на тялото му изглежда ме подготвяше за това което предстоеше. И имах чувството, че ще е хубаво.
Е, познах.
-Това значи ли, че трябва да оставя алкохола? - попита той в опити да се избазика и да се размине леко със ситуацията.
- Шегаджия.. - промърморих аз вдигайки глава. Надявах се фазата ми на домат без инхалатор да е минала, въпреки че с тая омаяна усмивка на чиста радост беше пределно ясно, че това не е най-важното.
Още по-важно от собствената ми усмивка беше неговата. Мила, сладка, позната.. подмамваща. А очите му направо искряха. Сякаш слънцето се беше набутало в главата му сега светеше през тях като фар на брега на морето. И аз като загубен кораб изведнъж се почувствах у дома и се приближих отново към него.
Меките му устни ме посрещнаха със своята ласка и тогава осъзнах ще са смела, макар и зла и егоистична вещица съм била аз, за да успея да му обърна гръб. Силна воля, да не подценяваме силата и. Без да се отдръпвам вдигнах ръцете си, за да ги хвана отново зад тила на Оливър, след което и последните сантиметри между нас се стопиха когато аз обвих краката си около кръста му. Майна и на роклята ми.
Още секунда. Или пък две. Или малко повече. Или най-добре много повече, мислех си и най-накрая със съжаление завърших целувката. С едно ловко движение бях на земята, леката лятна рокля падна отново на старото си място.
Обратно на работа.
- Марш в банята да доизтрезнееш, - казах все още усмихната, докато минах зад него. - Междувременно аз ще готвя.. какво искаш? - Хванах го за яката и го дръпнах към изхода на гаража, надявайки се, че няма да ми се прави на кечиста скалата, а ще тръгне след мен, за да го кача до банята, където можеше да остане докато спусна щорите из къщата. А после..
Едвам издържах на напрежението докато чаках отговор. Всяко вдишване и издишване беше шумно като оркестър от прахосмукачки по време на пролетното почистване, а ударите на сърцето ми звучаха като гюлета политащи от средновековен топ. Е, поне така ми се струваше на фона на тишината. Никога досега не ми беше пречила, но в този момент се чувствах некомфортно. Исках да каже нещо, по дяволите, ако се налагаше аз щях да говоря или най-малкото да се помръдна, но ме беше страх да не го разконцентрирам.
Реших че ще се концентрирам на нещо друго докато чакам отговор. Ако продължавах да се питам кога щях да полудея. Беше все едно да питаш "Стигнахме ли? Стигнахме ли?" през пет минути. Карате да се чувстваш, сякаш никога няма да стигнеш.
Първото нещо, на което спрях очите си, беше косата ми. Беше толкова тъмно кафява, че на по-оскъдна светлина изглежда черна, но на изкуствената светлина от луминесцентните лампи в гаража, дългите, по-рано грижливо сресани, но сега беше леко рошава. Боже и това не издържах да гледам.
Оливър, мисли по-бързо! заповядах му наум. Без ефект разбира се. Дори и да можеше да чете мисли, което освен ако не се беше научил докато бяхме разделени, не можеше, нашият човек имаше навика да слуша себе си повече от останалите. Не че не го разбрах, и аз обичах да слушам гласа му. Което си е комплимент навсякъде и по всяко време, но идващо от сирена значеше двойно повече.
Усетих лека промяна в него. Езикът на тялото му изглежда ме подготвяше за това което предстоеше. И имах чувството, че ще е хубаво.
Е, познах.
-Това значи ли, че трябва да оставя алкохола? - попита той в опити да се избазика и да се размине леко със ситуацията.
- Шегаджия.. - промърморих аз вдигайки глава. Надявах се фазата ми на домат без инхалатор да е минала, въпреки че с тая омаяна усмивка на чиста радост беше пределно ясно, че това не е най-важното.
Още по-важно от собствената ми усмивка беше неговата. Мила, сладка, позната.. подмамваща. А очите му направо искряха. Сякаш слънцето се беше набутало в главата му сега светеше през тях като фар на брега на морето. И аз като загубен кораб изведнъж се почувствах у дома и се приближих отново към него.
Меките му устни ме посрещнаха със своята ласка и тогава осъзнах ще са смела, макар и зла и егоистична вещица съм била аз, за да успея да му обърна гръб. Силна воля, да не подценяваме силата и. Без да се отдръпвам вдигнах ръцете си, за да ги хвана отново зад тила на Оливър, след което и последните сантиметри между нас се стопиха когато аз обвих краката си около кръста му. Майна и на роклята ми.
Още секунда. Или пък две. Или малко повече. Или най-добре много повече, мислех си и най-накрая със съжаление завърших целувката. С едно ловко движение бях на земята, леката лятна рокля падна отново на старото си място.
Обратно на работа.
- Марш в банята да доизтрезнееш, - казах все още усмихната, докато минах зад него. - Междувременно аз ще готвя.. какво искаш? - Хванах го за яката и го дръпнах към изхода на гаража, надявайки се, че няма да ми се прави на кечиста скалата, а ще тръгне след мен, за да го кача до банята, където можеше да остане докато спусна щорите из къщата. А после..
12 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Авг 21, 2011 7:29 pm
????
Гост
Изключително често ми се случваше да бъда навестен от нейно величество Скуката.В цялата и прелест и сивота.Тя посядаше до мен и ме караше да върша странни неща.Като скоростен маратон по всичките триста деведесет и девет канала и половина /бебешкият го проя за половин/и точно така бях попаднал на онази готина анимация.."облачно с пюрета"...Не..."Облачно с котлета..."Облачно с ..".
-Кайма...топче от кайма....Кюфте!
Да, облачно с кюфтета.Та от тогава мечтаех за едно единствено нещо...Желиран замък, който да ям с години наред, всеки път изненадвайки се, че желето е сменило цвета и вкуса си..Киви, ябълка..Отново бях потънал в размисли, а стомахът ми сякаш берешил да прави суха тренировка за звукозаписнто студио.Виеше като че кандидатстваше за музикално шоу за оперни певци.Пардон...Опрени стомаси.Според моето експертно мнение, не се справяше особено добре с високите тонове..Караше го на ниски и равни..Но пък азсамият чупех чаши, отворех ли уста..Мери бе по-добра.Докато моето пеене се кичеше с епитета "поносимо", нейното гордо мъкнеше грамота "невероятни гласови заложби"и високите и резултати по караоке баровете го доказваха...
-Палачинки-заключих накрая, усмихвайки се
Колко странно..Само до преди миг бях убеден, че ще отскачам до спешното с молба да разкарат нещастните остатаци от Олина от хубавата ми главица.А сега..сЕга сякаш времето бе спряло.
Докато стоях лице в лице с отражението си в малката и баня, долових странен блясък в очите си..Сякаш бях объркал захарта с бяло прахче в сутрешното си кафе и сега последиците ме застигаха с пагубна сила.ПРокарах ръка през косата си и се насочих към кухнята.Не че знаех къде е...Ала аромата на млякто и палачинки сякаш бяха хванали носа ми и бяха принудили подметките ми да се движат вправилната посока.
Навела се над печката, тя изглеждаше по-хубава от всякога.Тънката и рокля бе паднала на старото си място, а това ме накара да смръщя вежди.
-Мирише вкусно-отбелязах накрая, приближавайки се до хладилника-
Издърпах бутилка кетчуп от там, а мисълта зародила се в кратуната ми, щеше да ми спечели удар от страна на госпожица Суей...Да не говорим, че тя имаше и тиган в ръката си..С незалепващо дъно.
Стиснах пластмасовото туловище на бутилката и алена струя полазци по плата на дрехата и.
-О, Боже..Той билотворен..какъв съм невеж....Свали я!...Да я изтъркам.-опитах се да звуча правдоподобно, уми май не се получаваше
-Кайма...топче от кайма....Кюфте!
Да, облачно с кюфтета.Та от тогава мечтаех за едно единствено нещо...Желиран замък, който да ям с години наред, всеки път изненадвайки се, че желето е сменило цвета и вкуса си..Киви, ябълка..Отново бях потънал в размисли, а стомахът ми сякаш берешил да прави суха тренировка за звукозаписнто студио.Виеше като че кандидатстваше за музикално шоу за оперни певци.Пардон...Опрени стомаси.Според моето експертно мнение, не се справяше особено добре с високите тонове..Караше го на ниски и равни..Но пък азсамият чупех чаши, отворех ли уста..Мери бе по-добра.Докато моето пеене се кичеше с епитета "поносимо", нейното гордо мъкнеше грамота "невероятни гласови заложби"и високите и резултати по караоке баровете го доказваха...
-Палачинки-заключих накрая, усмихвайки се
Колко странно..Само до преди миг бях убеден, че ще отскачам до спешното с молба да разкарат нещастните остатаци от Олина от хубавата ми главица.А сега..сЕга сякаш времето бе спряло.
Докато стоях лице в лице с отражението си в малката и баня, долових странен блясък в очите си..Сякаш бях объркал захарта с бяло прахче в сутрешното си кафе и сега последиците ме застигаха с пагубна сила.ПРокарах ръка през косата си и се насочих към кухнята.Не че знаех къде е...Ала аромата на млякто и палачинки сякаш бяха хванали носа ми и бяха принудили подметките ми да се движат вправилната посока.
Навела се над печката, тя изглеждаше по-хубава от всякога.Тънката и рокля бе паднала на старото си място, а това ме накара да смръщя вежди.
-Мирише вкусно-отбелязах накрая, приближавайки се до хладилника-
Издърпах бутилка кетчуп от там, а мисълта зародила се в кратуната ми, щеше да ми спечели удар от страна на госпожица Суей...Да не говорим, че тя имаше и тиган в ръката си..С незалепващо дъно.
Стиснах пластмасовото туловище на бутилката и алена струя полазци по плата на дрехата и.
-О, Боже..Той билотворен..какъв съм невеж....Свали я!...Да я изтъркам.-опитах се да звуча правдоподобно, уми май не се получаваше
13 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Авг 21, 2011 9:21 pm
Marion Lakota Sway
-Палачинки. Палачинки. Палачинки! - повтарях си тихо докато тършувах из шкафовете за нужните продукти. Забавното беше, че колкото повече я повтарях толкова по-грешно ми звучеше. - Палачинки, палачинки.. - Издърпах от рафта над печката една огромна стъклена зелена купа. Изсипах вътре всичко нужно за сместа за.. - ..палачинки. - Решено беше. Всеки път когато си помислех за думата.. - .. палачинки! - трябваше да я кажа на глас. Какво да кажа? Човек се забавлява както може.
Ухилих се от ухо до ухо когато осъзнах още какво трябваше да извадя от запасите ми от прибори и чинии, с която би се гордял всеки задоволително хубав ресторант. Трябваше ми тиган. Измъкнах един огромен черен с дълга удобна дръжка и го размахах охотно във въздуха сякаш бях професионалист. И аз наистина имах опит в замахването с тигани. Засмях се с глас като чух свистенето на въздуха. Искрено се надявах, че Оливър няма да ме чуе чак от банята и то с течащата във ваната вода.
Взех тревно зелената купа от плота и все още мъкнейки големия тиган, аз се насочих към печката. Бързо загряващия котлон. Изсипах сместа за..
- ПАЛАЧИНКИ! Палачинки, палачинки, палакинчи.. - започвах да разменям буквите. Още по-лошо. И с разбърканите букви не звучеше много по-объркано от нормалния вариант. Но да се върнем на сместа за.. - пакалчинки.
Изсипвайки по малко и разнасяйки го внимателно в перфектен кръг, направих цял куп от вкусотииките. Точно докато изваждах и последната палачинка от нагорещения тиган, Оливър се промъкна тихо в кухнята, предполагам воден от носа си.
-Мирише вкусно, - каза той отправяйки се директно към хладилника.
Ровичка там за неопределен период от време докато аз вадех бурканчетата със сладко, мед и, разбира се, течен шоколад. За какво са..
-Палачинки.. -..без течен шоколад? прошепнах го, за да не ме чуе Оливър и да ме помисли за тотално смахната. Не че не ме познаваше достатъчно добре, че да се усети, че става нещо повече от видимото.
Обърнах се, само за да бъда нападната. Роклята ми бе заляна от огромно количество кетчуп. Защо ли не ми изглеждаше като инцидент.
-О, Боже..Той бил отворен..какъв съм невеж....Свали я!...Да я изтъркам.
Идеше ми да избухна в див смях. Но се сдържах. Щеше да ми провали вече усвоеното до перфектност повдигане на една вежда. Вместо това сложих едната си ръка на кръста, а другата вдигнах във въздуха за да изпиша буквите LMFAO.
-Прозрачен си ми, Шварцтраум, - обявих аз с дяволита усмивка и поклатих леко глава. Не можеше ли да е малко по-убедителен?
Огромна черна дупка в плана номер едно. Оливър не използва думата "невеж" извън границите на шегата. Огромна черна дупка в плана номер две. Каза "свали я!" по един особен начин. Звучеше сякаш думите бяха сладки на езика му, но го прогаряха и трябваше да ги каже бързо. Огромна черна дупка в плана номер три. Никога, при никакви обстоятелства, дори и когато се опитвах да го подкупвам, дори когато се опитах да го заплашвам, дори когато му се молих, не съм виждала или чувала Оливър Шварцтраум да пере. И не познавам никой, който да е.
-Знаеш ли, двама могат да играят тази игра, - казах, след което се обърнах с гръб към него. Погледнах през рамо и изпърхах с мигли. - Ще ми помогнеш ли да я сваля? - попитах и дискретно взех кетчупа, в готовност да го бомбардирам веднага щом свалеше ципа на роклята..
Ухилих се от ухо до ухо когато осъзнах още какво трябваше да извадя от запасите ми от прибори и чинии, с която би се гордял всеки задоволително хубав ресторант. Трябваше ми тиган. Измъкнах един огромен черен с дълга удобна дръжка и го размахах охотно във въздуха сякаш бях професионалист. И аз наистина имах опит в замахването с тигани. Засмях се с глас като чух свистенето на въздуха. Искрено се надявах, че Оливър няма да ме чуе чак от банята и то с течащата във ваната вода.
Взех тревно зелената купа от плота и все още мъкнейки големия тиган, аз се насочих към печката. Бързо загряващия котлон. Изсипах сместа за..
- ПАЛАЧИНКИ! Палачинки, палачинки, палакинчи.. - започвах да разменям буквите. Още по-лошо. И с разбърканите букви не звучеше много по-объркано от нормалния вариант. Но да се върнем на сместа за.. - пакалчинки.
Изсипвайки по малко и разнасяйки го внимателно в перфектен кръг, направих цял куп от вкусотииките. Точно докато изваждах и последната палачинка от нагорещения тиган, Оливър се промъкна тихо в кухнята, предполагам воден от носа си.
-Мирише вкусно, - каза той отправяйки се директно към хладилника.
Ровичка там за неопределен период от време докато аз вадех бурканчетата със сладко, мед и, разбира се, течен шоколад. За какво са..
-Палачинки.. -..без течен шоколад? прошепнах го, за да не ме чуе Оливър и да ме помисли за тотално смахната. Не че не ме познаваше достатъчно добре, че да се усети, че става нещо повече от видимото.
Обърнах се, само за да бъда нападната. Роклята ми бе заляна от огромно количество кетчуп. Защо ли не ми изглеждаше като инцидент.
-О, Боже..Той бил отворен..какъв съм невеж....Свали я!...Да я изтъркам.
Идеше ми да избухна в див смях. Но се сдържах. Щеше да ми провали вече усвоеното до перфектност повдигане на една вежда. Вместо това сложих едната си ръка на кръста, а другата вдигнах във въздуха за да изпиша буквите LMFAO.
-Прозрачен си ми, Шварцтраум, - обявих аз с дяволита усмивка и поклатих леко глава. Не можеше ли да е малко по-убедителен?
Огромна черна дупка в плана номер едно. Оливър не използва думата "невеж" извън границите на шегата. Огромна черна дупка в плана номер две. Каза "свали я!" по един особен начин. Звучеше сякаш думите бяха сладки на езика му, но го прогаряха и трябваше да ги каже бързо. Огромна черна дупка в плана номер три. Никога, при никакви обстоятелства, дори и когато се опитвах да го подкупвам, дори когато се опитах да го заплашвам, дори когато му се молих, не съм виждала или чувала Оливър Шварцтраум да пере. И не познавам никой, който да е.
-Знаеш ли, двама могат да играят тази игра, - казах, след което се обърнах с гръб към него. Погледнах през рамо и изпърхах с мигли. - Ще ми помогнеш ли да я сваля? - попитах и дискретно взех кетчупа, в готовност да го бомбардирам веднага щом свалеше ципа на роклята..
14 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Сря Авг 24, 2011 5:52 pm
????
Гост
Кажете ми, имаше ли мъж на тази земя, който да не иска да чуе заветните думи "ще ми помогнеш ли да я сваля".Вярно, ако глаголът бе "разкъсам", усмивката ми щеше да е тройно по-разтеглена и някой консервативен гражданин щеше да ме оприличава на богаташ надхвърлил петдесетте и прекалил с бутокса.
Ала познавах Мери.Нямаше да ми се даде толкова лесно.Ръката ми се плъзна по бедрото и неприлично изкачвайки се по топлата и кожа.Тялото ми светкавично реагира, изви се към нея, а гласът ми прозвуча по-дрезгаво и от кучешки лай.
-Ще пуснеш ли бутилката..няма да мога да се сборя с повече петна.
Остър звук на свистене проряза натежалия въздух и едно завъртане на изпълнената ми с неприлични мисли глава ми бе напълно достатъчно, за да направя две неоспорими заключиния:първо, палачинката на Мери загаряше.Второ, звучеше адски перверзно, защото точно сега си мислех как да сваля покретия цип и да спася прекрасната повърхонст на лъскавия тиган от петна на загоряло.По дяволите, дори идолът ми в почистването в лицето на плешивия хигиенист мистър Пропар нямаше да се справи..
Със светкавично движение завъртях тигана, а нещастната палачинка, която ревеше от болка, направи пирует във въздуха, преди да се пльосне безжизнено върху плочките.
-Не мърдай-изтърсих аз, знаейки, че госпожица Суей ще се втурне да оправя кашата-Ще си изцапаш роклята...
Глупаво допълнение, ала мисловният ми механизъм в този момент радаше само изречения прости като рецепта за пържени яйца.
Пръстите ми хванаха този дразнител ципа, а двете ми ръце в неподправен синхрон избутаха тънкия плат.Миг по-късно роклята лежеше на пода, споделяща съдбата на палачинката...горките, а те с нищо не го бяха заслужили.
ПП:Прощавай за бозата и забавянето :/Нещо не съм във форма..://
Но пък те обичам хДДД
Ала познавах Мери.Нямаше да ми се даде толкова лесно.Ръката ми се плъзна по бедрото и неприлично изкачвайки се по топлата и кожа.Тялото ми светкавично реагира, изви се към нея, а гласът ми прозвуча по-дрезгаво и от кучешки лай.
-Ще пуснеш ли бутилката..няма да мога да се сборя с повече петна.
Остър звук на свистене проряза натежалия въздух и едно завъртане на изпълнената ми с неприлични мисли глава ми бе напълно достатъчно, за да направя две неоспорими заключиния:първо, палачинката на Мери загаряше.Второ, звучеше адски перверзно, защото точно сега си мислех как да сваля покретия цип и да спася прекрасната повърхонст на лъскавия тиган от петна на загоряло.По дяволите, дори идолът ми в почистването в лицето на плешивия хигиенист мистър Пропар нямаше да се справи..
Със светкавично движение завъртях тигана, а нещастната палачинка, която ревеше от болка, направи пирует във въздуха, преди да се пльосне безжизнено върху плочките.
-Не мърдай-изтърсих аз, знаейки, че госпожица Суей ще се втурне да оправя кашата-Ще си изцапаш роклята...
Глупаво допълнение, ала мисловният ми механизъм в този момент радаше само изречения прости като рецепта за пържени яйца.
Пръстите ми хванаха този дразнител ципа, а двете ми ръце в неподправен синхрон избутаха тънкия плат.Миг по-късно роклята лежеше на пода, споделяща съдбата на палачинката...горките, а те с нищо не го бяха заслужили.
ПП:Прощавай за бозата и забавянето :/Нещо не съм във форма..://
Но пък те обичам хДДД
15 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Пет Авг 26, 2011 7:41 pm
Marion Lakota Sway
Носеше се леката и не особено приятна миризма на изгоряло, която човъркаше нещо важно в мозъка ми, което беше останало на заден план.
Но не ми пукаше особено. Сърцето ми биеше достатъчно силно, че да се чуе и на километър, кръвта ми бушуваше като океан в бурна лятна вечер и затопляше всяка част от тялото ми. Ръцете ми, увити около шишето с кетчупа, потрепериха готови за битка, но думите на Оливър ме спряха преди да пристъпя в атака.
-Ще пуснеш ли бутилката..няма да мога да се сборя с повече петна, - промърмори мекият му глас зад гърба ми. Как ме беше усетил? Преди винаги успявах да му скроя някой изключително детински, но все пак и неизмеримо забавен номер.
Нямах идея колко пъти беше излизал до магазина с ярко, флуоресцентно на цвят залепящо се листче залепено на гърба на тениската му. Сигурно хиляди. Поне текста върху бележките принципно варираше. Традиционното "Ритни ме!" ми омръзна прекалено скоро и започнах да променям малко думите. "Оскуби ме!", "Зашлеви ме!" и "Ощипи ме!" ми бяха сред първите творения. После купих розови листчета и започнах да пиша "Искам да стана принцеса! (:". Горкият Оливър така и не се беше усетил защо хората по улиците се смееха зад гърба му, защото веднага щом се върнеше вкъщи да се оплаче от това колко е странен и несправедлив света, аз го прегръщах и дискретно отлепях листчето. После го скривах в коша на съседите, защото там бях сигурна, че няма да бъдат намерени от търсещ Оливър, издирващ загубения си ляв чорап на най-необичайните места.
Е, явно бях загубила тренинг. Оставаше само най-позорният и най-лесен избор. Трябваше да се предам, затова въздъхнах и поставих кетчупа на близкия шкаф. Нещо обаче не беше наред с нещата. Отне ми секунда да зацикля какво ме дразнеше така и да определя посоката. Мирисът на изгоряло, идващ от бързо загряващия котлон, се беше засилил и вече можех да видя защо. Последната палачинка беше започнала да почернява по краищата.
И все пак не помръднах. Знаех, че Оливър обича да спасява положението, затова му доставих удоволствието да се справи с належащия проблем. Чу се остро свистене, след което една ръка се протегна иззад мен и грабна дръжката на тигана, дърпайки го от котлона. Палачинката полетя из кухнята като завръщаща се след тежка битка загоряла летяща чиния и се приземи на бледожълтите кухненски плочки със звук, които наподобяваше нещо между звучното "пльок!" на недовтасало тесто и воднистото "туп!" на свеж розовеещ домат.
-Не мърдай,- каза гласът зад мен. -Ще си изцапаш роклята..
Каакво?! Не бях нито достатъчно мърлява, че да се изцапам от такава дистанция, нито достатъчно суетна, че да ми пука чак толкова много за една рокля. Плюс, тя вече си беше омазана. Едно или две петна повече нямаше да повлияе особено много на силата на праха ми за пране. Той си е все така безмилостен като стар пес и към десет и към сто петна.
Не очаквах Оливър да реагира чак толкова бързо, но има няма секунда след мекото приземяване на палачинката, ципа на роклята ми се смъкна надолу, оставяйки гърба ми гол под разхождащите се по гръбнака ми пръсти. Изтръпнах, след което усетих как роклята се свлича по тялото ми. Първо през раменете, после по сутиенът с цвят бурунди, които пасваше и на бикините от същия комплект и на винената рокля, после още по надолу по корема и бедрата ми докато не се отпусна около глезените ми, на една височина с мистър Палачинка. Да ги оставим насаме, помислих си и прехвърлих една по една обувките си извън кръгът от плат. Със същото движение се обърнах към Оливър така че да сме лице в лице и притиснах устни в неговите докато ловко заразкопчавах копчетата на ризата му. В това поне не бях загубила тренинг..
Но не ми пукаше особено. Сърцето ми биеше достатъчно силно, че да се чуе и на километър, кръвта ми бушуваше като океан в бурна лятна вечер и затопляше всяка част от тялото ми. Ръцете ми, увити около шишето с кетчупа, потрепериха готови за битка, но думите на Оливър ме спряха преди да пристъпя в атака.
-Ще пуснеш ли бутилката..няма да мога да се сборя с повече петна, - промърмори мекият му глас зад гърба ми. Как ме беше усетил? Преди винаги успявах да му скроя някой изключително детински, но все пак и неизмеримо забавен номер.
Нямах идея колко пъти беше излизал до магазина с ярко, флуоресцентно на цвят залепящо се листче залепено на гърба на тениската му. Сигурно хиляди. Поне текста върху бележките принципно варираше. Традиционното "Ритни ме!" ми омръзна прекалено скоро и започнах да променям малко думите. "Оскуби ме!", "Зашлеви ме!" и "Ощипи ме!" ми бяха сред първите творения. После купих розови листчета и започнах да пиша "Искам да стана принцеса! (:". Горкият Оливър така и не се беше усетил защо хората по улиците се смееха зад гърба му, защото веднага щом се върнеше вкъщи да се оплаче от това колко е странен и несправедлив света, аз го прегръщах и дискретно отлепях листчето. После го скривах в коша на съседите, защото там бях сигурна, че няма да бъдат намерени от търсещ Оливър, издирващ загубения си ляв чорап на най-необичайните места.
Е, явно бях загубила тренинг. Оставаше само най-позорният и най-лесен избор. Трябваше да се предам, затова въздъхнах и поставих кетчупа на близкия шкаф. Нещо обаче не беше наред с нещата. Отне ми секунда да зацикля какво ме дразнеше така и да определя посоката. Мирисът на изгоряло, идващ от бързо загряващия котлон, се беше засилил и вече можех да видя защо. Последната палачинка беше започнала да почернява по краищата.
И все пак не помръднах. Знаех, че Оливър обича да спасява положението, затова му доставих удоволствието да се справи с належащия проблем. Чу се остро свистене, след което една ръка се протегна иззад мен и грабна дръжката на тигана, дърпайки го от котлона. Палачинката полетя из кухнята като завръщаща се след тежка битка загоряла летяща чиния и се приземи на бледожълтите кухненски плочки със звук, които наподобяваше нещо между звучното "пльок!" на недовтасало тесто и воднистото "туп!" на свеж розовеещ домат.
-Не мърдай,- каза гласът зад мен. -Ще си изцапаш роклята..
Каакво?! Не бях нито достатъчно мърлява, че да се изцапам от такава дистанция, нито достатъчно суетна, че да ми пука чак толкова много за една рокля. Плюс, тя вече си беше омазана. Едно или две петна повече нямаше да повлияе особено много на силата на праха ми за пране. Той си е все така безмилостен като стар пес и към десет и към сто петна.
Не очаквах Оливър да реагира чак толкова бързо, но има няма секунда след мекото приземяване на палачинката, ципа на роклята ми се смъкна надолу, оставяйки гърба ми гол под разхождащите се по гръбнака ми пръсти. Изтръпнах, след което усетих как роклята се свлича по тялото ми. Първо през раменете, после по сутиенът с цвят бурунди, които пасваше и на бикините от същия комплект и на винената рокля, после още по надолу по корема и бедрата ми докато не се отпусна около глезените ми, на една височина с мистър Палачинка. Да ги оставим насаме, помислих си и прехвърлих една по една обувките си извън кръгът от плат. Със същото движение се обърнах към Оливър така че да сме лице в лице и притиснах устни в неговите докато ловко заразкопчавах копчетата на ризата му. В това поне не бях загубила тренинг..
16 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Съб Сеп 03, 2011 5:14 pm
????
Гост
Как си представяте благоразумието?Ха, затапих ви нали...
Аз лично го свързвам с монахини...Навлечени в одежди в черно-бял десен..или бяло-черен по големите празници.С елипсовидни очила, от които се спуска дълга верижка с маниста и изражение като на човек закукил пържен в оцет лимон.Както и да е..Мисълта ми е, че както и да изглеждаше благоразумието, то се евакуира моменталически при вида на копринено мекия плат плъзгащ се бързо по краката и.В крайна сметка, роклята, която с ръка на сърце можех да определя като "секси разголена", не ми липсваше особено."Какъв идиот!", биха възкликнали дузина префърцунени модни експерти, мъкнещи чантички в леопардов десен и гланцирани скицници със страници, от които се носи аромат на скъп парфюм.Никога, през абсолютно целия си съзнателен живот, не съм се интересувал от мода..И онази лилава вратовръзка на зелени патици, която носех на рождения си ден, го доказваше напълно неуспоримо.Какво оставаше за червения панталон на жълти точки, с който посрещнах Коледа преди четири години..или онези боксерки..О, стига ви толкова информация.
Само миг следкато нещастната дреха си отиде без да получи подобаващо изпращане, устните и ме накараха да забравя къде се намирам.В комплект с пръстите и, безпощадно елиминиращи всяко копче по пътя си, се почувствах като хлапе срещнало се лично със Спайдърмен.Ръцете ми се увиха около крехкото и тяло и я помъкнаха към грамадното сиво туловище на миалната машина.имах късмет, че не стъпих върху палачинката, защото иначе в момента и двамата щяхме да сме във въздуха, а после най-вероятно със славен вик щяхме да инспектираме твърдостта на пода.
И като заговорихме за твърдост...
Знаете ли що значи ограничение?Този път няма да се впускам в безсмислени разсъждения, опитвайки се да докажа, че съм много по-умен отколкото всъщност съм и ще ви дам само няколко прости примера.Ограничение значи да си купиш рокля тридесет и четвърти размер, при положение,че си тридесет и осми.Ограничение значи да имаш десет цента, а дъвката на мечтите ти да струва дванадесет.Ограничение значи да си възбуден мъж с панталон.
Пръстите ми намериха откопчалката на сутиена и и със завидна бързина натиснаха малкия механизъм, придържащ двете части на въпросното бельо.В крайна светка не се задържаха зад гърба и, а се спуснаха надолу, припомняйки си старите дестинации като бедрата и.Остановиха ново местонахождение там и я придърпаха по-близодо мен, докато устните ми бяха заети да си набавят необходимото.Движеха се бързо върху нейните, а нито една смислена дума не можеше да излезе от тях..Да не говорим за цяло изречение.
Аз лично го свързвам с монахини...Навлечени в одежди в черно-бял десен..или бяло-черен по големите празници.С елипсовидни очила, от които се спуска дълга верижка с маниста и изражение като на човек закукил пържен в оцет лимон.Както и да е..Мисълта ми е, че както и да изглеждаше благоразумието, то се евакуира моменталически при вида на копринено мекия плат плъзгащ се бързо по краката и.В крайна сметка, роклята, която с ръка на сърце можех да определя като "секси разголена", не ми липсваше особено."Какъв идиот!", биха възкликнали дузина префърцунени модни експерти, мъкнещи чантички в леопардов десен и гланцирани скицници със страници, от които се носи аромат на скъп парфюм.Никога, през абсолютно целия си съзнателен живот, не съм се интересувал от мода..И онази лилава вратовръзка на зелени патици, която носех на рождения си ден, го доказваше напълно неуспоримо.Какво оставаше за червения панталон на жълти точки, с който посрещнах Коледа преди четири години..или онези боксерки..О, стига ви толкова информация.
Само миг следкато нещастната дреха си отиде без да получи подобаващо изпращане, устните и ме накараха да забравя къде се намирам.В комплект с пръстите и, безпощадно елиминиращи всяко копче по пътя си, се почувствах като хлапе срещнало се лично със Спайдърмен.Ръцете ми се увиха около крехкото и тяло и я помъкнаха към грамадното сиво туловище на миалната машина.имах късмет, че не стъпих върху палачинката, защото иначе в момента и двамата щяхме да сме във въздуха, а после най-вероятно със славен вик щяхме да инспектираме твърдостта на пода.
И като заговорихме за твърдост...
Знаете ли що значи ограничение?Този път няма да се впускам в безсмислени разсъждения, опитвайки се да докажа, че съм много по-умен отколкото всъщност съм и ще ви дам само няколко прости примера.Ограничение значи да си купиш рокля тридесет и четвърти размер, при положение,че си тридесет и осми.Ограничение значи да имаш десет цента, а дъвката на мечтите ти да струва дванадесет.Ограничение значи да си възбуден мъж с панталон.
Пръстите ми намериха откопчалката на сутиена и и със завидна бързина натиснаха малкия механизъм, придържащ двете части на въпросното бельо.В крайна светка не се задържаха зад гърба и, а се спуснаха надолу, припомняйки си старите дестинации като бедрата и.Остановиха ново местонахождение там и я придърпаха по-близодо мен, докато устните ми бяха заети да си набавят необходимото.Движеха се бързо върху нейните, а нито една смислена дума не можеше да излезе от тях..Да не говорим за цяло изречение.
17 Re: Sunshine Avenue 313 [M. L. Sway] Нед Сеп 04, 2011 1:11 am
Marion Lakota Sway
Човешкото тяло е създадено да иска да бъде близо до топлината. Въпреки че точно в този момент думата "иска" ми звучеше някак си безкрайно празна, глуха. Почти безсмислена. Опитах да я заместя в мислите си с по-настойчиво звучащи синоними като например "желая". Или може би "жадувам". "Нуждая се" също премина като идея, но нищо не звучеше като хората.
Винаги съм имала вяра в думите. Четях дебели книги сякаш бяха брошури за поредния магазин, които обикновено имаха по-голямо количество картинки и празно място от текст. Имах по-богат речник от доста голяма част от населението на цялата планета и всичко, което знаех не можеше да опише чувствата, които изпитвах в този момент и физически и психически.
Чувствата се изказват с действия. И докато балансирах теглото си между ръцете на Оливър и токчетата, на които се бях качила сутринта, започнах да осъзнавам какво крещи езикът на тялото ми, какво е крещял през цялото време и колко извън контрола ми е всичко в този момент.
Когато го мъкнех към колата по-рано, си мислех как чувствата ми към Оливър вече не съществуват и за мен ще си останат само приятен спомен. Но и при най-малкото докосване онова затоплящо наелектризиращо чувство се беше разпростирало от пръстите на краката ми до корените на косата ми. И все пак аз отричах.
Сега бях като че ли още по-объркана. Една част от мен си повтаряше "Обичам го. Винаги е било така. Как съм могла да го оставя? Как съм успяла да загърбя такива силни чувства? Как не съм се върнала при него след часове, най-много дни?" И после същата тирада се започваше от начало.. "Обичам го. Винаги е било така. Как.. ". Втората част държеше първата за раменете и я разтърсваше здраво повтаряйки "Не е вярно. Това е просто химия. Няма чувства. Лъжеш се, Мариън!" Но истеричното чакане на съгласие правеше откриването на жилката на отрицание в мен много по лесно. Накрая втората част млъкваше до леко съмнение, оставяйки част едно и част три да си стискат гърлата.
Третата идея, която кръжеше из главата ми, изглежда беше най-силна, защото тялото ми си повтаряше нейните заповеди. Тя шепнеше, с глас загубен в желания и страст, на останалата част от мозъкът ми да си затвори устата и да се отдаде на топлината.
Лек стон се откъсна от устните ми. Нищо общо с ръцете на Олвър обикалящи из тялото ми.. още. Беше реакцията на тялото ми, към умственото ми съгласие с част три. За последно се обърнах към думите и ясно и отчетливо повторих на себе си в главата си. "Мозък, млъкни. Обичам го, искам го и не искам да мисля!"
И думите секнаха. Вече не мислях, само чувствах. Върховете на пръстите на Оливър бяха изненадващо топли, като леката ласка на слънчевите лъчи. Те се покатериха по гърба ми и скоро се чу едно лека щрак! с което сутиенът ми обяви, че се е предал в битката. Крайчетата на устните ми се извиха доволно нагоре, докато моите собствени пръсти се предвижваха от копче на копче надолу. Не виждах на къде точно отиваме, но му имах пълно доверие да не ме забие върху още горещия котлон.
Последното копче вече се измъкваше от илика. И.. готово. Ризата беше разкопчана. Поставих ръце на гърдите му за секунда и се съсредоточих върху целувката. Устните му бяха меки и нежни върху моите.
Изведнъж изпитах нуждата да докажа, че не съм чуплива. Едната ми ръка се плъзна отново в косата му, за да задълбочи целувката, а другата протегнах назад за ориентация. Секунда по-късно дланта ми беше върху гладка хладна повърхност.
Не успях да разпозная къде сме без да гледам, затова прекъснах целувката за секунда. Погледнах назад, осъзнах, че сме на път към миялната машинеа, и отвоно обърнах очи към Оливър. Усещах усмивката, все още на място, да се разширява, докато се придърпвах отново близо до него.
Още една мисъл профуча неканена през главата ми. Нямаше аз да съм първата останала без дрехи. Сутиенът за сега си стоеше на мястото, въпреки че беше разкопчан, но имаше по-голям шанс той да падне сам отколкото ризата му. Това нямаше да го бъде. Поставих ръцете си върху неговите, там където се бяха настанили на бедрата ми, след което ги дръпнах леко нагоре и после рязко далеч от кожата ми.
Трябваше да действам преди да е забелязал пламъчето на състезателния ми дух, горящо в очите ми, затова не си позволих да се наслаждавам на обърканото му изражение. Вместо това свлякох ръкавите на ризата по ръцете му и я оставих да се спусне сама до пода докато аз отново го придърпвах към себе си.
ПП. преди да ми се разсърдиш за бозясването, виж колко е часа ;дд
Винаги съм имала вяра в думите. Четях дебели книги сякаш бяха брошури за поредния магазин, които обикновено имаха по-голямо количество картинки и празно място от текст. Имах по-богат речник от доста голяма част от населението на цялата планета и всичко, което знаех не можеше да опише чувствата, които изпитвах в този момент и физически и психически.
Чувствата се изказват с действия. И докато балансирах теглото си между ръцете на Оливър и токчетата, на които се бях качила сутринта, започнах да осъзнавам какво крещи езикът на тялото ми, какво е крещял през цялото време и колко извън контрола ми е всичко в този момент.
Когато го мъкнех към колата по-рано, си мислех как чувствата ми към Оливър вече не съществуват и за мен ще си останат само приятен спомен. Но и при най-малкото докосване онова затоплящо наелектризиращо чувство се беше разпростирало от пръстите на краката ми до корените на косата ми. И все пак аз отричах.
Сега бях като че ли още по-объркана. Една част от мен си повтаряше "Обичам го. Винаги е било така. Как съм могла да го оставя? Как съм успяла да загърбя такива силни чувства? Как не съм се върнала при него след часове, най-много дни?" И после същата тирада се започваше от начало.. "Обичам го. Винаги е било така. Как.. ". Втората част държеше първата за раменете и я разтърсваше здраво повтаряйки "Не е вярно. Това е просто химия. Няма чувства. Лъжеш се, Мариън!" Но истеричното чакане на съгласие правеше откриването на жилката на отрицание в мен много по лесно. Накрая втората част млъкваше до леко съмнение, оставяйки част едно и част три да си стискат гърлата.
Третата идея, която кръжеше из главата ми, изглежда беше най-силна, защото тялото ми си повтаряше нейните заповеди. Тя шепнеше, с глас загубен в желания и страст, на останалата част от мозъкът ми да си затвори устата и да се отдаде на топлината.
Лек стон се откъсна от устните ми. Нищо общо с ръцете на Олвър обикалящи из тялото ми.. още. Беше реакцията на тялото ми, към умственото ми съгласие с част три. За последно се обърнах към думите и ясно и отчетливо повторих на себе си в главата си. "Мозък, млъкни. Обичам го, искам го и не искам да мисля!"
И думите секнаха. Вече не мислях, само чувствах. Върховете на пръстите на Оливър бяха изненадващо топли, като леката ласка на слънчевите лъчи. Те се покатериха по гърба ми и скоро се чу едно лека щрак! с което сутиенът ми обяви, че се е предал в битката. Крайчетата на устните ми се извиха доволно нагоре, докато моите собствени пръсти се предвижваха от копче на копче надолу. Не виждах на къде точно отиваме, но му имах пълно доверие да не ме забие върху още горещия котлон.
Последното копче вече се измъкваше от илика. И.. готово. Ризата беше разкопчана. Поставих ръце на гърдите му за секунда и се съсредоточих върху целувката. Устните му бяха меки и нежни върху моите.
Изведнъж изпитах нуждата да докажа, че не съм чуплива. Едната ми ръка се плъзна отново в косата му, за да задълбочи целувката, а другата протегнах назад за ориентация. Секунда по-късно дланта ми беше върху гладка хладна повърхност.
Не успях да разпозная къде сме без да гледам, затова прекъснах целувката за секунда. Погледнах назад, осъзнах, че сме на път към миялната машинеа, и отвоно обърнах очи към Оливър. Усещах усмивката, все още на място, да се разширява, докато се придърпвах отново близо до него.
Още една мисъл профуча неканена през главата ми. Нямаше аз да съм първата останала без дрехи. Сутиенът за сега си стоеше на мястото, въпреки че беше разкопчан, но имаше по-голям шанс той да падне сам отколкото ризата му. Това нямаше да го бъде. Поставих ръцете си върху неговите, там където се бяха настанили на бедрата ми, след което ги дръпнах леко нагоре и после рязко далеч от кожата ми.
Трябваше да действам преди да е забелязал пламъчето на състезателния ми дух, горящо в очите ми, затова не си позволих да се наслаждавам на обърканото му изражение. Вместо това свлякох ръкавите на ризата по ръцете му и я оставих да се спусне сама до пода докато аз отново го придърпвах към себе си.
ПП. преди да ми се разсърдиш за бозясването, виж колко е часа ;дд
Съобщение [Страница 1 от 1]
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|