Полето с изоставената барака

Само след секунда в полето се появи фигура. Ако някой минаваше оттам щеше да се спре и да гледа ококорено към Джанет. Но тя беше ангел и за нея това бе съвсем обичайно. Е, разбира се имаше и проблеми, като онзи път когато се озова в един цех за текстил...нещата не свършиха особено добре и беше задържана от полицията за "навлизане в частна собственост".
Както и да е. Джанет бе тук, защото бе чувала, че това е сборището на разни демони или ловци. Е, дали ще открие демон или ловец, за нея е все едно. Но важното беше предизвикателството. Тя знаеше, че никой няма да хукне да я търси точно тук и бавно се запромъква към бараката. Но в същия момент зад гърба си чу шум. Огледа се къде да се скрие, но пред нея имаше просто едно поле, с неособено високи растения. Тя замръзна на място, сякаш я бяха хванали да взима от бисквитките, които са й били забранени. И това се е случвало, но...да не се отплесваме от темата. Джанет се озърна и забеляза фигура в далечината. Промърмори нещо под нос и притвори очи.

Изпуфтях, отегчено крачейки по тъмните и мрачни улици, които незнайно на къде ме водеха... А и да добавим - както никога те бяха оглушаващо пусти. Сякаш самият Мрак бе дошъл и плъзнал с лепкавите си, гнусни пипала и тихо, като изпечен крадец без никой да го забележи, бе изсмукал живота и радостта от това място.
Усетих как отчаянието ме налегна, притисна ме все едно бе сумист седнал върху кльощаво джудженце, правейки ме на ваденка върху мокрия асвалт.
Нещо подобно на кинолента се завъртя в главата ми, но като се замисля ми приличаше повече на каша отколкото на удоволствието наречено филми.
А ...а като се сетех за неописуемата болка. Бях изпитал толкова много болка през краткият си, нищожен животец. И то в рамките на толкова малко време. Тя отиваше отвъд границите на физическото.
Живота ми се беше обърнал на 180 градуса само за броени часове. До преди даден момент дори не бях подозирал за съществуването на митичните същества, тяхното многообразие и взаимотношения. А сега ...сега разполагах с тонове информация по темата и с не по малко врагове. Кой да подозира че някакви си демонични идиоти преследват невинните хорица за да стъжняват живота им?
Не усетих как се бях озовал в до болка познатото място. Разбира се... подсъзнателно, как иначе? Мразех да идвам тук, макар че често ми се налагеше...
Издишах тежко и се запътих към вратата... И твърде късно разбрах че не съм сам. Толкова бях заплеснат в усмиствените си дебати, че дори не успх да регистрирам нечие друго присъствие.
Краката ми сякаш имаха собствен мозък спряха на място, а очите ми заоглеждаха непознатия силует.

Джанет бе изправена пред един основен въпрос: Да бяга или да се бори.
Реши да не се телепортира, защото все още си спомняше случката с цеха...Тя сложи обичайната си физиономия и си придаде вид на човек, който е съвсем чест посетител на това място. Сега вече можеше да огледа по-добре непознатия. Почти веднага го регистрира като ловец. Добре, няма място за притеснение - все пак ангелите и ловците се спогаждат горе-долу, нали? А и винаги можеше да го убие, но не смяташе да прибягва до тези мерки.
Отново се почуди какви, по дяволите ги върши тук. Е, както вече сте запознати - Джанет не може да спазва правилата. И винаги отива на най-напеченото място, въпреки че дори не знаеше с какво тази барака е привлякла вниманието й. Притесни се за вампирката, защото й се бе сторила доста приятна за неживо създание. Или безсмъртно. Все тая. Погледна накриво и със своя любим студен тон рече:
- Здрасти. - после се приближи към него със замислено изражение.

Чувството беше странно. Така де, чувството което винаги ми подсказваше че пред мен не стои човек. И да, изглежда точно то беше решило да се произнася, ясно натрапквайки се в мозъчната ми кутия. Пред мен, май, не стоеше човек, поне така си мислех. Но пък нямаше от къде да съм сигурен.
Ръката ми трепна върху кобура, добре прикрит от якето ми. Можеше да е обладана от демон или пък да членуваше в онази организация, в която често се събираха създанията, приличащи на хора.
- Гутен таг - промърморих леко с насмешка, правейки няколко крачки напред.
Не обих немския. Беше много проклет език, но това не ми пречеше да използвам думите за поздрав, които запомних от Анджела, която междудругото обожаваше да ги повтаря.
И като говорим за Анджела... По дяволите!!!
Надявах се внезапната лавина от гняв и яд която ме заля да не се изписа на лицето ми...

- Гутен таг - рече той с насмешка. Но Джанет не забеляза ядосаното изражение изписано на лицето му. Беше прекалено заета със спомените си. Обичаше Германия. И Берлин - този град, който сякаш бе плетеница, в която бяха вплетени нишките на съвременния и стария свят.
Но честно казано предпочиташе Австрия...Моцарт, "Сахер", дворците...мда...И най-вече онези бонбони с лика на Волфганг, които бяха със страхотен пълнеж.
Но ангелът бе фен и на Швейцария. Все пак там бе произведено любимото й лакомство - шоколада "Милка".
Но наред с всички хубави неща, случили се в немскоговорящите страни, Джанет помнеше и друга част от миналото си. Минало, което не искаше да споменава. И минало, за което не искаше да си спомня.
Тя се намръщи леко, но после придоби първоначалния си вид. Вдигна вежди и след като въздъхна тихо, каза:
- Аз съм Джанет. - сети се, че хората добавят нещо след представянето си. Този път въздишката беше още по-измъчена. - Приятно ми е.