Съб Ное 05, 2011 7:53 am by 
You wouldn't know what expects you in the shadows...
Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Top posters
CURRENT MOON
Реката
3 posters
Съобщение [Страница 1 от 1]
2 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 5:59 pm
Виктория Стинсън
Безцелно се скитах сред гората. Винаги съм харесвала тези места. Нямаше много хора или каквито и да било същества. Не че обичах да съм сама, но не беше като в центъра на града например.. пренаселено! Вървях си из дърветата, като си тананиках някаква песен, денс бях в учудващо добро настроение. След малко стигнах до една не особено голяма река и седнах на брега, като мятах камъчета във водата.
3 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 6:08 pm
Marion Lakota Sway
Хоп-хоп подскачах от камък на камък с весела усмивка надолу по рекичката. Гъстата растителност наоколо бе толкова красива, че нямаше как. Високи дървета с приветливо зелени листа се издигаха от всичките ми страни с клони надвесен над мен като щит срещу слънчевите лъчи. Не че не обичах слънцето, даже напротив, но може би трябваше да си съобрази и това, че използвах кремове със петдесети слънцезащитен фактор. Лошата страна на това да си блед.
Чух шум и се заковах на място. Някой си тананикаше. Мелодията се носеше из въздуха и се мъчеше да ме отведе при източника. Всъщност, не, не бих казала, че се мъчеше, защото секунди по-късно вече вървях по посока на звука.
Песента ставаше по-силна и по-силна докато не забелязах едно чернокосо момиче седящо на брега на реката. Преглътнах желанието си да пея и цопнах във водата с цел да я предупредя за появата си. Не мисля, че щях да се израдвам много ако бях на нейно място и някой ми скочеше иззад гърба с едно гръмко "Здрасти!"
Чух шум и се заковах на място. Някой си тананикаше. Мелодията се носеше из въздуха и се мъчеше да ме отведе при източника. Всъщност, не, не бих казала, че се мъчеше, защото секунди по-късно вече вървях по посока на звука.
Песента ставаше по-силна и по-силна докато не забелязах едно чернокосо момиче седящо на брега на реката. Преглътнах желанието си да пея и цопнах във водата с цел да я предупредя за появата си. Не мисля, че щях да се израдвам много ако бях на нейно място и някой ми скочеше иззад гърба с едно гръмко "Здрасти!"
4 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 6:25 pm
Виктория Стинсън
По едно време сякаш от нищото се появи някакво момиче и скочи в реката. Малки капки вода се разпръснаха и някои ме достигнаха. Разтърсих косата си с цел да махна капките вода от нея.
-Здравей - поздравих я и я погледнах.
Щях да метна поредното камъче към водата, но прецених да не го правя, защото понякога не бях много точна и току-виж съм я оцелила.
-Хубаво време за разходка и .. плацикане в реката - засмях се.
-Здравей - поздравих я и я погледнах.
Щях да метна поредното камъче към водата, но прецених да не го правя, защото понякога не бях много точна и току-виж съм я оцелила.
-Хубаво време за разходка и .. плацикане в реката - засмях се.
5 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 6:34 pm
Marion Lakota Sway
Въпреки голямата ми съобразителност и логическо мислене, чрез което достигнах до плана си за внимателна поява, момичето все пак изглеждаше доста изненадано като обърна живя си поглед към мен. После обаче се успокои сравнително бързо, което ме наведе на мисълта, че не съм я стресирала особено много.
-Хубаво време за разходка и .. плацикане в реката - отбеляза тя и леко се засмя.
Дообре. Очевидно бях случила на добра компания. Изглеждаше позитивна и доста гостоприемно настроена така че аз се усмихнах в отговор и се подпрях на дънера на близкото дърво.
- Направо е прекрасно! Пък и под короните на дърветата може да починеш малко от слънцето на сянка.. - добавих и се загледах във водата за секунда. Бързо се съвзех и отново обърнах поглед към чернокоската. - Та аз съм Мeриън. Но ми казват Риън. Или Суей, зависи от случая. А ти си..?
-Хубаво време за разходка и .. плацикане в реката - отбеляза тя и леко се засмя.
Дообре. Очевидно бях случила на добра компания. Изглеждаше позитивна и доста гостоприемно настроена така че аз се усмихнах в отговор и се подпрях на дънера на близкото дърво.
- Направо е прекрасно! Пък и под короните на дърветата може да починеш малко от слънцето на сянка.. - добавих и се загледах във водата за секунда. Бързо се съвзех и отново обърнах поглед към чернокоската. - Та аз съм Мeриън. Но ми казват Риън. Или Суей, зависи от случая. А ти си..?
6 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 6:39 pm
Виктория Стинсън
-Приятно ми е Риън - казах и леко се усмихнах.
Изглеждаше свястна и доста жизнерадостна, заради което не особено доброто ми настоение от преди малко бързо се подобри.
-Аз съм Виктория, но ми наричат Ви или Вики. - представих се и аз, като също дадох по-кратка версия на името си.
-Но това Вики леко го.. ненавиждам. Звучи сякаш съм някое петгодишно момиченце в детската градина - казах и завъртях очи. Винаги когато някой ме наречеше така изпитвах неотложното нужда да му ударя нещо в главата, но се въздържах.
Изглеждаше свястна и доста жизнерадостна, заради което не особено доброто ми настоение от преди малко бързо се подобри.
-Аз съм Виктория, но ми наричат Ви или Вики. - представих се и аз, като също дадох по-кратка версия на името си.
-Но това Вики леко го.. ненавиждам. Звучи сякаш съм някое петгодишно момиченце в детската градина - казах и завъртях очи. Винаги когато някой ме наречеше така изпитвах неотложното нужда да му ударя нещо в главата, но се въздържах.
7 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 7:04 pm
Marion Lakota Sway
Замислих се по въпроса. Аз бях от тези, които понасяха всички варианти на името си. Освен може би Лакота. Това беше толкова.. не знам. Капризно? Просто не пасваше в повечето разговори. Но Ви беше права. Вики наистина звучеше леко детинско.
- А какво мислиш за Тори?
Малко беше префърцунено, но аз винаги бях харесвала съкращения идващи от средата на името. Беше по-рядко срещано и отчасти по-оригинално. Въпреки че ако продължавах в същия дух да разпространявам това мое "учение", идеята нямаше за дълго да остане непопулярна.
Реших да се преместя. Някакъв не доотрязан клон ме ръгаше в гърба и ми ставаше все по- неудобно и по-неудобно да се подпирам. Поставих ръцете си зад гърба и се отблъснах напред. Малко залитнах едва не паднах в реката, но в крайна сметка някак си успях да се закрепя на един корен излизащ изпод земята само за да се самозарови малко по-нататък.
Направих крачка и седнах до нея на ръба на реката с надеждата да не е забелязала колко съм недодялана и че не мога да си стоя стабилно на двата крака.
- А какво мислиш за Тори?
Малко беше префърцунено, но аз винаги бях харесвала съкращения идващи от средата на името. Беше по-рядко срещано и отчасти по-оригинално. Въпреки че ако продължавах в същия дух да разпространявам това мое "учение", идеята нямаше за дълго да остане непопулярна.
Реших да се преместя. Някакъв не доотрязан клон ме ръгаше в гърба и ми ставаше все по- неудобно и по-неудобно да се подпирам. Поставих ръцете си зад гърба и се отблъснах напред. Малко залитнах едва не паднах в реката, но в крайна сметка някак си успях да се закрепя на един корен излизащ изпод земята само за да се самозарови малко по-нататък.
Направих крачка и седнах до нея на ръба на реката с надеждата да не е забелязала колко съм недодялана и че не мога да си стоя стабилно на двата крака.
8 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 7:39 pm
Виктория Стинсън
Позамислих се за малко.
-Всъщност звучи добре. Харесва ми - казах и се усмихнах.
-Честито, имаш авторски права за един мой прякор - казах и се засмях докато още мислех.. "Тори".. да, хубаво беше. Никой досега не ме беше наричал така, но за всичко си имаше първи път.
-Ти от града ли си или си от друго място? - попитах я. Въпросът ми се видя леко тъп.. вместо да попитам "Оттук ли си?" прозвуча много нескопосано завъртян въпрос, с недобре подбрани думи.
-Всъщност звучи добре. Харесва ми - казах и се усмихнах.
-Честито, имаш авторски права за един мой прякор - казах и се засмях докато още мислех.. "Тори".. да, хубаво беше. Никой досега не ме беше наричал така, но за всичко си имаше първи път.
-Ти от града ли си или си от друго място? - попитах я. Въпросът ми се видя леко тъп.. вместо да попитам "Оттук ли си?" прозвуча много нескопосано завъртян въпрос, с недобре подбрани думи.
9 Re: Реката Нед Юни 12, 2011 7:53 pm
Marion Lakota Sway
Смръщих се леко при спомена.
-Ами.. - започнах и преглътнах горчивата бучка заформила се в гърлото ми, - като малка живеех извън града, така че не. Но бързо се преместих в града с леля ми и вече от бая време си имам свой собствен апартамент, - добавих с явна гордост в гласа ми.
Изкопах си едно миниатюрно камъче от пясъка под ръката ми и го метнах към водата. Ефектът бе провален от бързо течащата вода. По принцип обичах да гледам разпростиращите се из водната повърхност кръгове. Това ми позволяваше да живея с илюзията, че колкото и малък и незначителен да изглежда моя живот, той всъщност има ефект върху много неща около мен.
Погледнах към Тори, тя изглеждаше доста замислена, но реших, че колкото и нахално да е, ще прекъсна мисловния и процес.
- А ти? - попитах с равнодушно звучащ глас, въпреки че дори и аз не можех да опиша колко бях любопитна и колко държах да знам и най-мъничките детайли.
-Ами.. - започнах и преглътнах горчивата бучка заформила се в гърлото ми, - като малка живеех извън града, така че не. Но бързо се преместих в града с леля ми и вече от бая време си имам свой собствен апартамент, - добавих с явна гордост в гласа ми.
Изкопах си едно миниатюрно камъче от пясъка под ръката ми и го метнах към водата. Ефектът бе провален от бързо течащата вода. По принцип обичах да гледам разпростиращите се из водната повърхност кръгове. Това ми позволяваше да живея с илюзията, че колкото и малък и незначителен да изглежда моя живот, той всъщност има ефект върху много неща около мен.
Погледнах към Тори, тя изглеждаше доста замислена, но реших, че колкото и нахално да е, ще прекъсна мисловния и процес.
- А ти? - попитах с равнодушно звучащ глас, въпреки че дори и аз не можех да опиша колко бях любопитна и колко държах да знам и най-мъничките детайли.
10 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 3:57 pm
????
Гост
Как се бях озовал наполовина в реката, наполовина на брега? Интересен въпрос, който имаше сложен отговор..Добре.Сложен колкото рецепта за пържени яйца.И все пак вие едва ли бихте искали да затормозявам главите ви с никому ненужни ретроспекци, обхващащи основно една пиянска вечер и..печелите.Напих се.
Имах късмет.Наоколо всичко бе в дървета и безмилостно напичащото слънце не можа да се докопа до моята предрасположена към..хъм, изгаряне кожа.Черните ми дънки бяха подгизнали, а на лицето ми все още грееше пиянска усмивка.Хубавото на това да си вампир, е, че когато се напиеш приятната топлина достига до теб..но махморлукът остава далеч.Това бе причината да се изправя толкова бързо от мократа повърхонст и да се насоча..Ами нямах си и на идея.КАто се имаше предвид, че е ден и че опастността да стана на печен вамриски въглен е реална, предполагах, че щеше да е най-добре да се крия в сенките.
Издърпах телефона от джоба си и натиснах голямото кръгловидно копче в центъра на клавиатурата.Воаля..моят път към бягството в лицето на анвигационната система..
-Не работи?!-извиках толкова силно, че си спечелих неудобрителен поглед от една жаба, излязла да се попече върху голям жълтеникав камък
-Глупави китайски телефони..-продължих мърморещата си реч
Реших да се спусна надолу, пък може би щях да намеря пътя.Нали бях роден в неделя, а в личния ми хороскоп пишеше, че това е ден на късметлиите.Е, не беше много късметлийско да ме полеят с шампанско точно на рождения ми ден..нито пък голям черен котарак да стане причината да завъртя рязко кормилото на ръждясалия си пикап, в следствиена което да се озова наполовина в река..Не, съвсем късметлийско си беше..просто водата ме теглеше по необясним начин.Както сега.Как иначе бихте си обяснили събуждането ми именно тук, на това необичайно място, чийто основни обитатели са тлъсти зелени жаби и братовчедите комари.
Внезапно две фигури изплуваха на хоризонта и предишнато ми изказване, че водата ме тегли по необясним начин се опроверга с пълна сила.
-Госпожице Суей!-извиках и размахах театрално пръст
Пренабрегнах другото момиче..но все пак не бях виждал Мериън откакто...Хъм, откакто по погрешка се омотах в прането и преди година, докато бягах от едни доста вкиснати преследвачи..Добре, понякога не усещам какво казвам..и ..ами, възможно е да съм обидил някой и друг член на мафията.
-Точно за вас си мислех!
Пп 1: Стана тъпо :д
Пп 2: Не се сетих нищо по-добро за нашето запознанство..:д
Имах късмет.Наоколо всичко бе в дървета и безмилостно напичащото слънце не можа да се докопа до моята предрасположена към..хъм, изгаряне кожа.Черните ми дънки бяха подгизнали, а на лицето ми все още грееше пиянска усмивка.Хубавото на това да си вампир, е, че когато се напиеш приятната топлина достига до теб..но махморлукът остава далеч.Това бе причината да се изправя толкова бързо от мократа повърхонст и да се насоча..Ами нямах си и на идея.КАто се имаше предвид, че е ден и че опастността да стана на печен вамриски въглен е реална, предполагах, че щеше да е най-добре да се крия в сенките.
Издърпах телефона от джоба си и натиснах голямото кръгловидно копче в центъра на клавиатурата.Воаля..моят път към бягството в лицето на анвигационната система..
-Не работи?!-извиках толкова силно, че си спечелих неудобрителен поглед от една жаба, излязла да се попече върху голям жълтеникав камък
-Глупави китайски телефони..-продължих мърморещата си реч
Реших да се спусна надолу, пък може би щях да намеря пътя.Нали бях роден в неделя, а в личния ми хороскоп пишеше, че това е ден на късметлиите.Е, не беше много късметлийско да ме полеят с шампанско точно на рождения ми ден..нито пък голям черен котарак да стане причината да завъртя рязко кормилото на ръждясалия си пикап, в следствиена което да се озова наполовина в река..Не, съвсем късметлийско си беше..просто водата ме теглеше по необясним начин.Както сега.Как иначе бихте си обяснили събуждането ми именно тук, на това необичайно място, чийто основни обитатели са тлъсти зелени жаби и братовчедите комари.
Внезапно две фигури изплуваха на хоризонта и предишнато ми изказване, че водата ме тегли по необясним начин се опроверга с пълна сила.
-Госпожице Суей!-извиках и размахах театрално пръст
Пренабрегнах другото момиче..но все пак не бях виждал Мериън откакто...Хъм, откакто по погрешка се омотах в прането и преди година, докато бягах от едни доста вкиснати преследвачи..Добре, понякога не усещам какво казвам..и ..ами, възможно е да съм обидил някой и друг член на мафията.
-Точно за вас си мислех!
Пп 1: Стана тъпо :д
Пп 2: Не се сетих нищо по-добро за нашето запознанство..:д
11 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 4:41 pm
Marion Lakota Sway
Спокойствие. Една толкова прекрасна дума, която звучи толкова прекрасно и има такова прекрасно значение. Спокойствие е когато си стоиш необезпокоявана на брега на малко, плитко, пълно с хладка вода поточе, и си потапяш вече мокрите крайници вътре, и мяташ малки камъчета, които раздират водната повърхност, и вдишваш мекия мирис на растителност, кал и цветя, и когато си говориш за маловажни теми на тих глас с новите ти познати, в случая Тори.
И винаги в тези моменти на пълен баланс с природата, господин Немски Акцент се появява като слон в стъкларски магазин и те изкарва от приятния транс на спокойствието. Последния път когато го видях пак го направи. Седях си спокойно на терасата и гледах раззеленяващите се дървета, когато гореспоменатия претърча през току що проснатите дрехи все едно му бяха запалили безценните панталони. Не ми стигаше той, ами и някакви странни подозрително изглеждащи хора го следваха със същата скорост. Да, животът ми не е лесен.
- Госпожице Суей!- провикна се Оливър от малко по нагоре по течението на поточето. Не, помислих се. Нямаше начин да е истина. Неговата височайша особа не можеше да бъде тук. -Точно за вас си мислех!
Клямбучкайки се ту на едната, ту на другата страна нашият глуповато ухилен герой се дотътри малко по-надолу в моя посока. Нещо не беше наред. Славеше се с перфектен баланс и не чак толкова перфектна адекватност, но поне успяваше да прикрие липсата на тази част от човешкото тяло, която се нарича ум.
- Пил си, - обобщих наблюденията си в едно кратко и ясно твърдение. Няма грешка. Само какво толкова е пил, че да стигне до местност, която е на минимум километър във всяка посока от който и да било бар?
Извиних се на приятелката си и с леко загрижен, леко злобен поглед тръгнах към Оливър. Беше ми много неприятно да я оставя, въпреки че фактически се бях натресла тук при нея без покана докато тя си се разхождаше сама. Метнах назад още един извинителен поглед на Тори, грабнах ухиления идиот за ръката и го затеглих нагоре. Никога не бих предположила, че е толкова тежък. Принципно той носеше мен, а не обратното. Но поне трябваше да се радвам, че не му беше дошла идеята да седне или пък не дай си боже да легне. Това щеше да бъде истинско изпитание за мижавите ми мускули и дори и за нервите ми от калена стомана.
- Пияна свиня.. - промърморих с усмивка спомняйки си всеки път, когато се бяхме напивали заедно.
Малко но от сърце <3
И винаги в тези моменти на пълен баланс с природата, господин Немски Акцент се появява като слон в стъкларски магазин и те изкарва от приятния транс на спокойствието. Последния път когато го видях пак го направи. Седях си спокойно на терасата и гледах раззеленяващите се дървета, когато гореспоменатия претърча през току що проснатите дрехи все едно му бяха запалили безценните панталони. Не ми стигаше той, ами и някакви странни подозрително изглеждащи хора го следваха със същата скорост. Да, животът ми не е лесен.
- Госпожице Суей!- провикна се Оливър от малко по нагоре по течението на поточето. Не, помислих се. Нямаше начин да е истина. Неговата височайша особа не можеше да бъде тук. -Точно за вас си мислех!
Клямбучкайки се ту на едната, ту на другата страна нашият глуповато ухилен герой се дотътри малко по-надолу в моя посока. Нещо не беше наред. Славеше се с перфектен баланс и не чак толкова перфектна адекватност, но поне успяваше да прикрие липсата на тази част от човешкото тяло, която се нарича ум.
- Пил си, - обобщих наблюденията си в едно кратко и ясно твърдение. Няма грешка. Само какво толкова е пил, че да стигне до местност, която е на минимум километър във всяка посока от който и да било бар?
Извиних се на приятелката си и с леко загрижен, леко злобен поглед тръгнах към Оливър. Беше ми много неприятно да я оставя, въпреки че фактически се бях натресла тук при нея без покана докато тя си се разхождаше сама. Метнах назад още един извинителен поглед на Тори, грабнах ухиления идиот за ръката и го затеглих нагоре. Никога не бих предположила, че е толкова тежък. Принципно той носеше мен, а не обратното. Но поне трябваше да се радвам, че не му беше дошла идеята да седне или пък не дай си боже да легне. Това щеше да бъде истинско изпитание за мижавите ми мускули и дори и за нервите ми от калена стомана.
- Пияна свиня.. - промърморих с усмивка спомняйки си всеки път, когато се бяхме напивали заедно.
Малко но от сърце <3
12 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 5:00 pm
????
Гост
Дефинирайте думата „бивша”.За вески има различно значение, но то естествено е повлияно от някой спомен.Е моят спомен бе как в една ясна утрин се събуждам сам в изпомачканото легло, а госпожица Суей е изчезнала безследно...Без да разчисти купчината чинии от мивката.Нима животът бе справедлив...Ни най-малко, бях озъснал докато търках кетчуп петно от порцелановата повърхност на чиния , за чието съществуване не бях подозирал.
Но Мериън щеше да открие изненада..още щом решеше да се качи на влака ..или пък още щом се озовеше на касата с чифт високи обувки и кредитна карта под ръка.Не знаех дали е била на гишето в гарата, или зад стъклените витрини на местния мол, но тя бе разбрала, че съм докарал златната и кредитна карта до състояние, наречено „надхвърлен лимит”.
Затова се и върна.
-Оливъъъъъър!-гласът и ме накара да си направя асоциация с невръстно дете счупио ваза и майка му, който е хвърлила двеста долара за въпросния стълен предмет
Момичето стискаше тиган в ръцете си и ме гледаше като полицай тинейджър, който току-що е надраскал с боя огромен розов череп върху стената на управлението.
Потикван от едничката мисъл да спася животеца си, аз бях хуснал през малкия апартамент, който се водеше „наш дом”.Това че не обичах да подреждам, най-накрая ми се бе върнало, пращайки наемните си убийци в лицето на няколко несъвместими чорапи на точки.
Подхлъзнах се и паднах по гръб, а следващото нещо, което видях, бе дъното на тигана..Трябваше да призная, че бе хубав тиган.Незалепваща повърхност, оребрена част, за по-лесно пържене и...бяла дръжка за удобен захвад.
Ех...
Разтърсих глава, за да проясня мислите си и да се съсредоточа върху настоящето.Ръката ми обхвана раменете и, предърпвайки я по-близо до мен.
-Аз ? Пиян..-засмях се високо и обърнах глава в посока на госпожица Суей-Съжалявам мила, но не ти запазих нищо...Може би следващия път?
Либералните двойки с пиянска зависимост живееха по-добре..Беше доказано не се шегувам.Леко накуцващия Клаус, който бе наш съсед, бе направил кратко, но задълбочено разследване, породило спор между нас...и се бях оказал прав.Аз и Мериън живеехме добре в компанията на бар, зареден догоре с уиски и водка.За разлика от самия Клаус и неговата приятелка, мъкнеща го по моловете за ухото.
пп: И аз така ^^
Но Мериън щеше да открие изненада..още щом решеше да се качи на влака ..или пък още щом се озовеше на касата с чифт високи обувки и кредитна карта под ръка.Не знаех дали е била на гишето в гарата, или зад стъклените витрини на местния мол, но тя бе разбрала, че съм докарал златната и кредитна карта до състояние, наречено „надхвърлен лимит”.
Затова се и върна.
-Оливъъъъъър!-гласът и ме накара да си направя асоциация с невръстно дете счупио ваза и майка му, който е хвърлила двеста долара за въпросния стълен предмет
Момичето стискаше тиган в ръцете си и ме гледаше като полицай тинейджър, който току-що е надраскал с боя огромен розов череп върху стената на управлението.
Потикван от едничката мисъл да спася животеца си, аз бях хуснал през малкия апартамент, който се водеше „наш дом”.Това че не обичах да подреждам, най-накрая ми се бе върнало, пращайки наемните си убийци в лицето на няколко несъвместими чорапи на точки.
Подхлъзнах се и паднах по гръб, а следващото нещо, което видях, бе дъното на тигана..Трябваше да призная, че бе хубав тиган.Незалепваща повърхност, оребрена част, за по-лесно пържене и...бяла дръжка за удобен захвад.
Ех...
Разтърсих глава, за да проясня мислите си и да се съсредоточа върху настоящето.Ръката ми обхвана раменете и, предърпвайки я по-близо до мен.
-Аз ? Пиян..-засмях се високо и обърнах глава в посока на госпожица Суей-Съжалявам мила, но не ти запазих нищо...Може би следващия път?
Либералните двойки с пиянска зависимост живееха по-добре..Беше доказано не се шегувам.Леко накуцващия Клаус, който бе наш съсед, бе направил кратко, но задълбочено разследване, породило спор между нас...и се бях оказал прав.Аз и Мериън живеехме добре в компанията на бар, зареден догоре с уиски и водка.За разлика от самия Клаус и неговата приятелка, мъкнеща го по моловете за ухото.
пп: И аз така ^^
13 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 5:40 pm
Marion Lakota Sway
Оливър сложи ръка около раменете ми и ме дръпна още по-близо. В един и същи момент в главата ми като торнадо се завъртяха дузина мисли.
Първо на първо, беше си същия. И сега, и в ранните дни, когато се разхождахме ръка за ръка боси по плажната ивица на някакво малко градче. И когато едва не подпали къщата при опит да ми сготви закуска за рождения ден.
Беше мил жест, но завърши фатално Всеки път, когато разказвам тази история, който и да ме слуша започва да съжалява тогавашното ми гадже за тоталната абсолютна липса на готварски умения. Но той си заслужаваше уважението на всеки един от тях. Все пак бе успял да подпали кухнята докато сипваше корнфлейкс в купичката със зелени и лилави кравички по нея, която много обичах да въртя около центъра и, защото имах чувството, че кравичките се гонят с подскочно бягане. Но ето, че спомените ме изтегляха далеч от главната идея на мислите ми.
Та той си бе същия и в онзи ден когато ми идеше да го удуша със собствените му смрадливи чорапи, защото ми беше изцедил кредитната карта до последния цент. И сега, преметнал ръка около мен си оставаше непроменен.
Второ на второ, оптимизмът ми вече крещеше от гордост, че е открил нещо хубаво в ситуацията. Явно беше вече, че може да ходи и сам, стига да има цел и посока. Оставаше само да си стои прав и да не реши да поседне до някой сенчест ствол.
Трето на трето, не бях пила напоследък, но ароматът на висококачествена водка примесена с остатъчните следи от неговия парфюм ме лъхна и се заседя в главата ми, изпълвайки ме с идеи. Да, обичах да пия. Да, разпознавам алкохоли по миризмата. Да, напивала съм се солидно количество пъти. Не, определено не, аз нямам проблеми с алкохола!
Четвърто и може би най-важно. Колкото и да ми се щеше да имах един хубав бързо загряващ като яростта ми тиган, с който да му напомня с чия карта си плащаше алкохола, все пак си го обичах. Донякъде. Като приятел. Все още си беше онзи мой олигофренясал Оливър и бях сигурна, че ще се разтопи ако го заведа у нас и му направя гофрети. От онези пухкавите, леко загорели с ягодово сладко.
- И какво те води насам, заблудена подпийнала душицо? - поптах с трагично звучащ глас и дълбоко усъвършенствано преиграване.
Вече виждах прекрасната си среднощно синя кола, която сякаш ме викаше към кожените си седалки. Ето това вече беше моята истинска любов. Измъкнах ключовете си някъде дълбоко от чантата си и натиснах копчето. Синята красавица ми смигна в отговор.
Бутнах ръката на Оливър, отворх вратата на колата и посочих с пръст мястото до шофьора в очевидно заповеднически жест, след което зачаках отговор и на него и на по-ранния си въпрос.
Първо на първо, беше си същия. И сега, и в ранните дни, когато се разхождахме ръка за ръка боси по плажната ивица на някакво малко градче. И когато едва не подпали къщата при опит да ми сготви закуска за рождения ден.
Беше мил жест, но завърши фатално Всеки път, когато разказвам тази история, който и да ме слуша започва да съжалява тогавашното ми гадже за тоталната абсолютна липса на готварски умения. Но той си заслужаваше уважението на всеки един от тях. Все пак бе успял да подпали кухнята докато сипваше корнфлейкс в купичката със зелени и лилави кравички по нея, която много обичах да въртя около центъра и, защото имах чувството, че кравичките се гонят с подскочно бягане. Но ето, че спомените ме изтегляха далеч от главната идея на мислите ми.
Та той си бе същия и в онзи ден когато ми идеше да го удуша със собствените му смрадливи чорапи, защото ми беше изцедил кредитната карта до последния цент. И сега, преметнал ръка около мен си оставаше непроменен.
Второ на второ, оптимизмът ми вече крещеше от гордост, че е открил нещо хубаво в ситуацията. Явно беше вече, че може да ходи и сам, стига да има цел и посока. Оставаше само да си стои прав и да не реши да поседне до някой сенчест ствол.
Трето на трето, не бях пила напоследък, но ароматът на висококачествена водка примесена с остатъчните следи от неговия парфюм ме лъхна и се заседя в главата ми, изпълвайки ме с идеи. Да, обичах да пия. Да, разпознавам алкохоли по миризмата. Да, напивала съм се солидно количество пъти. Не, определено не, аз нямам проблеми с алкохола!
Четвърто и може би най-важно. Колкото и да ми се щеше да имах един хубав бързо загряващ като яростта ми тиган, с който да му напомня с чия карта си плащаше алкохола, все пак си го обичах. Донякъде. Като приятел. Все още си беше онзи мой олигофренясал Оливър и бях сигурна, че ще се разтопи ако го заведа у нас и му направя гофрети. От онези пухкавите, леко загорели с ягодово сладко.
- И какво те води насам, заблудена подпийнала душицо? - поптах с трагично звучащ глас и дълбоко усъвършенствано преиграване.
Вече виждах прекрасната си среднощно синя кола, която сякаш ме викаше към кожените си седалки. Ето това вече беше моята истинска любов. Измъкнах ключовете си някъде дълбоко от чантата си и натиснах копчето. Синята красавица ми смигна в отговор.
Бутнах ръката на Оливър, отворх вратата на колата и посочих с пръст мястото до шофьора в очевидно заповеднически жест, след което зачаках отговор и на него и на по-ранния си въпрос.
14 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 6:05 pm
????
Гост
-Брей...и кой финансира това чудо?-повдигнах вежда, изправил се в лице със синята лъскава действителност, четири по четири, съдейки на пръв поглед
Е, аз си бях манияк на тема машини, задвижвани на дизолава или нефтена основа/това изключава дърворезачките/.Но това, което се водеше горд носител на определението кола, аз наричах консервена кутийка на два крака..пардон, на четири гуми.Ала ако оставех хапливите думи да излязат от устата ми..то щях да се простя с безплатния превоз, както и с евентуална закуска, приготвена от самата Мери.А тя определено можеше да готви, в това бях убеден.
Дебелата сянка, която хвърляше близкото дърво, скриваше опулената физионовмия на слънцето и ми служеше като умел помощник в безопасното сядане до шофьорското място.Е, имах късмет.Днес нямаше да стана на препечена филийка..или ако станех, то не слънцето щеше да евиновно.
-Знаеш ли слънце-ухилих се при употребата на това определение, защото и то, и бившата ми приятелка бяха еднакво смъртоносни-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш..Но това е нормално..и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Тя пъхаше ключа в стартера, а хард дискът ми се впусна в трескави размисли къде ли точно отивахме..
Да предвидиш някое от действията и си бе равносилно на това да уцелиш шестица в шест от четирдесет и девет..което ми напомни да проверя някой от изпомачканите фишове, прилежно сгънати на това, което обичах да наричам „стилно изпомачкана топка” във вътрешния джоб на якето ми.
Едино поглед ми бе достатъчен да осъзная, че нямам яке..Е, явно наситна бях „заблудена подпийнала душица”.Къде ли го бях оставил? Ами ако бях спечелил джакпот и сега някоя жаба дъвчеше листчето с печалившите числа, смятайки го за..каквото там ядът жабите?
Тиха ругатня излезе от устата ми и изпълни пространството между нас...Така де.Ако вие бяхте станали милионери и бяхте изгубили фиша, нямаше ли да псувате нечовшки?
-А сега, кажи ми къде ве водеш?-реших да се разсея, концентрирайки вниманието си върху тъмнокоската
Не можех да се меря с гадателите от канал седем, затовареших, че ще е най-добре да подражавам на децата от детската градина..да задавам въпроси!Още и още..Ако питате Мери, несъмнено ще ви каже, че не подражавах на дете в този момент...
-Ти си едно вечно мрънкащо, разхвърляно, неорганицирано, хленчещо, незнащо какво иска...-това повтаряше докато ме налагаше с онзи прословут тиган..
Е, аз си бях манияк на тема машини, задвижвани на дизолава или нефтена основа/това изключава дърворезачките/.Но това, което се водеше горд носител на определението кола, аз наричах консервена кутийка на два крака..пардон, на четири гуми.Ала ако оставех хапливите думи да излязат от устата ми..то щях да се простя с безплатния превоз, както и с евентуална закуска, приготвена от самата Мери.А тя определено можеше да готви, в това бях убеден.
Дебелата сянка, която хвърляше близкото дърво, скриваше опулената физионовмия на слънцето и ми служеше като умел помощник в безопасното сядане до шофьорското място.Е, имах късмет.Днес нямаше да стана на препечена филийка..или ако станех, то не слънцето щеше да евиновно.
-Знаеш ли слънце-ухилих се при употребата на това определение, защото и то, и бившата ми приятелка бяха еднакво смъртоносни-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш..Но това е нормално..и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Тя пъхаше ключа в стартера, а хард дискът ми се впусна в трескави размисли къде ли точно отивахме..
Да предвидиш някое от действията и си бе равносилно на това да уцелиш шестица в шест от четирдесет и девет..което ми напомни да проверя някой от изпомачканите фишове, прилежно сгънати на това, което обичах да наричам „стилно изпомачкана топка” във вътрешния джоб на якето ми.
Едино поглед ми бе достатъчен да осъзная, че нямам яке..Е, явно наситна бях „заблудена подпийнала душица”.Къде ли го бях оставил? Ами ако бях спечелил джакпот и сега някоя жаба дъвчеше листчето с печалившите числа, смятайки го за..каквото там ядът жабите?
Тиха ругатня излезе от устата ми и изпълни пространството между нас...Така де.Ако вие бяхте станали милионери и бяхте изгубили фиша, нямаше ли да псувате нечовшки?
-А сега, кажи ми къде ве водеш?-реших да се разсея, концентрирайки вниманието си върху тъмнокоската
Не можех да се меря с гадателите от канал седем, затовареших, че ще е най-добре да подражавам на децата от детската градина..да задавам въпроси!Още и още..Ако питате Мери, несъмнено ще ви каже, че не подражавах на дете в този момент...
-Ти си едно вечно мрънкащо, разхвърляно, неорганицирано, хленчещо, незнащо какво иска...-това повтаряше докато ме налагаше с онзи прословут тиган..
15 Re: Реката Пон Юни 20, 2011 6:55 pm
Marion Lakota Sway
-Знаеш ли слънце.. - Изтръпнах. Беше приятно и едновременно съсипващо и заливащо със спомени когато ме наричаше така и то с този глас. Сякаш всичко беше като преди и си просеше от прословутите ми сандвичи. Преглътнах и се съвзех за секунди, за да съм сигурна, че вътрешните ми спорове са добре прикрити, но знаех, че ако изтрезнее достатъчно бързо ще се усети. Прекалено добре ме познаваше.
-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш.. - И ето, че бях права както обикновено. Забелязах, че няма яке и дори и да не го усещаше сега в разгара на деня, то скоро щеше да му стане студено. Въздъхнах и се реших да преровя съдържанието на бездънния ми багажник за нещо подходящо за случая. Явно беше, че после ще говорим за сериозни теми. Вероятно в познатата стара компания на алкохола. Поименно текилата, която ми подариха за рождения ми ден. -Но това е нормално.. - продължаваше да говори Оливър, - и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Ах, тази мазна усмивка.
Затръшнах вратата след като мързеливецът се набута вътре след около минута чакане от моя страна. Направих няколко гневни крачки и дръпнах капака на багажника с все сила. Разрових малко наоколо. Не случайно не го биех всеки ден с тигана, когато си зарязваше чашата от кафето на масата, чиято покривка не се виждаше на места от трохи. И аз не бях от най-подредените хора на планетата, но пък си бях маниачка на тема чистота ако ме сравняваха с него. Измъкнах от дълбините на тъмния багажник едно сладко меко морско синьо одеяло и го преметнах през ръка.
Затръшнах и капака на прекрасната ми кола по същия начин като вратата.
Обърнах се и поседнах за секунда. Да, не, да, не. Липсваше ми, не ми липсваше. Къде са маргаритките когато ти трябват? Истината е, че когато го зарязах просто имах нужда от ново начало. Не го бях зарязала защото вече не го обичах, нищо подобно. Но ето че сега той беше тук при поредното ми ново начало.
Отбутнах се от гладката повърхност на колата и заобиколих до страната на шофьора. Вмъкнах се вътре навреме, за да осъзная, че Оливър май малко му се губи ориентацията във времето и едва ли щеше да забележи ако го зарежа за час. Е, не мисля, че съм достатъчно зла, за да го зарежа под зоркия поглед на слънцето. Знаех, че е "чувствителен към светлина".
-Оливър.. - започнах, но той бе прекалено вглъбен в мислите си. Погледна към себе си и лека изненада мина по красивите черти на лицето му. За минута или две в колата цареше мъртвешка тишина докато аз изучавах странните нетипично за него дълбокомислени изражения. После на сред мълчанието той тихо изпсува и най-накрая отново ми обърна внимание, докато пъхах ключовете в стартера. Синьото ми съкровище измърка доволно под напрежението върху педала за газта.
-А сега, кажи ми къде ме водиш? - попита свестяващия се пияндур от съседната седалка. Идеше ми да се засмея на глупавия въпрос докато завивах към главния път. Накъде можех да го водя ако не в прекрасната ми плажна къщурка?
Но скоро усмивката ми се стопи. Дали наистина исках да го заведа там? Така после нямаше как да го зарежа пак. Дали не трябваше да го набутам в някой крайпътен мотел? Сърцето ми се сви при идеята да го оставя дружно с всичките ни общи спомени. Отново. Затова въздъхнах за пореден път и завих по пътя, който минаваше покрай красивото море.
Насочих зелените си очи към вече увития в одеялото Оливър, който си слагаше някакви слънчеви очила, които бе изровил от жабката на колата, вероятно докато бях прекалено заета да мисля, за да се занимавам с него. Усмихнах му се и обърнах поглед обратно към пътя.
- Вкъщи, Оливър.. - и всичко почваше пак. - Вкъщи.
-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш.. - И ето, че бях права както обикновено. Забелязах, че няма яке и дори и да не го усещаше сега в разгара на деня, то скоро щеше да му стане студено. Въздъхнах и се реших да преровя съдържанието на бездънния ми багажник за нещо подходящо за случая. Явно беше, че после ще говорим за сериозни теми. Вероятно в познатата стара компания на алкохола. Поименно текилата, която ми подариха за рождения ми ден. -Но това е нормално.. - продължаваше да говори Оливър, - и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Ах, тази мазна усмивка.
Затръшнах вратата след като мързеливецът се набута вътре след около минута чакане от моя страна. Направих няколко гневни крачки и дръпнах капака на багажника с все сила. Разрових малко наоколо. Не случайно не го биех всеки ден с тигана, когато си зарязваше чашата от кафето на масата, чиято покривка не се виждаше на места от трохи. И аз не бях от най-подредените хора на планетата, но пък си бях маниачка на тема чистота ако ме сравняваха с него. Измъкнах от дълбините на тъмния багажник едно сладко меко морско синьо одеяло и го преметнах през ръка.
Затръшнах и капака на прекрасната ми кола по същия начин като вратата.
Обърнах се и поседнах за секунда. Да, не, да, не. Липсваше ми, не ми липсваше. Къде са маргаритките когато ти трябват? Истината е, че когато го зарязах просто имах нужда от ново начало. Не го бях зарязала защото вече не го обичах, нищо подобно. Но ето че сега той беше тук при поредното ми ново начало.
Отбутнах се от гладката повърхност на колата и заобиколих до страната на шофьора. Вмъкнах се вътре навреме, за да осъзная, че Оливър май малко му се губи ориентацията във времето и едва ли щеше да забележи ако го зарежа за час. Е, не мисля, че съм достатъчно зла, за да го зарежа под зоркия поглед на слънцето. Знаех, че е "чувствителен към светлина".
-Оливър.. - започнах, но той бе прекалено вглъбен в мислите си. Погледна към себе си и лека изненада мина по красивите черти на лицето му. За минута или две в колата цареше мъртвешка тишина докато аз изучавах странните нетипично за него дълбокомислени изражения. После на сред мълчанието той тихо изпсува и най-накрая отново ми обърна внимание, докато пъхах ключовете в стартера. Синьото ми съкровище измърка доволно под напрежението върху педала за газта.
-А сега, кажи ми къде ме водиш? - попита свестяващия се пияндур от съседната седалка. Идеше ми да се засмея на глупавия въпрос докато завивах към главния път. Накъде можех да го водя ако не в прекрасната ми плажна къщурка?
Но скоро усмивката ми се стопи. Дали наистина исках да го заведа там? Така после нямаше как да го зарежа пак. Дали не трябваше да го набутам в някой крайпътен мотел? Сърцето ми се сви при идеята да го оставя дружно с всичките ни общи спомени. Отново. Затова въздъхнах за пореден път и завих по пътя, който минаваше покрай красивото море.
Насочих зелените си очи към вече увития в одеялото Оливър, който си слагаше някакви слънчеви очила, които бе изровил от жабката на колата, вероятно докато бях прекалено заета да мисля, за да се занимавам с него. Усмихнах му се и обърнах поглед обратно към пътя.
- Вкъщи, Оливър.. - и всичко почваше пак. - Вкъщи.
Съобщение [Страница 1 от 1]
» Извън градчето » Горите » Реката
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|