Пътеката в гората

Обожавам да се разхождам в гората, обичам това място. И като си помисля, че заради вас то не е наше притежание...
Тъмнината, която осигуряваха масивните широколистни дървета, придаваше приятен зловещ отенък на пътеката.
Едно влажно листо нежно докосна голия ми гръб. Късата ми пола прилепваше по кожата и изведнъж се замислих. Реших, че след разходката ще отида до града и ще забия нещо... Имах нужда от забавление... Единственото хубаво при хората беше точно това... мъжете, или удоволствието, което ти осигуряват...
Бавно вървях и се наслаждавах на шумоленето на листата. Някъде измежду дърветата се чуха стъпки. Вгледах се... силует... Ходенето до града отпада.
ПП: съжалявам, че е толкова кратко...

Екзавиър вървеше по тясната, обрасла с къпинак пътека, която водеше навътре в гората, близо до едно прекрасно местенце, което откриваше безкрайната шир на платото, на върха на което се намираше градчето.
В ушите му се извиваха трелите на стар почти колкото него френски шансон, с който Завиер припяваше от време на време, ходейки.
Ароматът на прясна борова смола примесен със сладката есенция на първите летни цветя беше упойваш до толкова, че вампирът реши да приседне на един камък под един многовековен дъб, намиращ се насред тучна, зелена поляна.

Опиянена от късмета си тръгнах поклащайки се от дърво на дърво, игриво като катеричка. Пред погледа ми се разкри една поляна, а на сред нея, под един дъб беше седнал един... сладур. През леката мъгла се виждаше русолявата му коса, а красивите му очи, познати ми от някъде, сякаш блещукаха примамливо.
-Хей - усмихнато му подвикнах, полускрита зад едно дърво. Играта сега започваше.
Излязох напред с невинен ангелски поглед (от личен опит знам какво е) и същевременно дяволска усмивка. Видях едно красиво снежнобяло цвете, близо до дъба, където стоеше той. Бавно се наведох, въпреки че полата ми стягаше твърде много, и го откъснах. Вдигнах го към носа си и погледнах момчето, миришейки цветето.

Плейъра на Екзавиър го беше откъснал тотално от заобикалящия го свят, изолирайки го в пределите на света на музиката и родния му език.
Може слухът му да беше приглушен, но сетивата му работеха с пълна сила, за сметка на това. Тоест не беше възможно да не усети присъствието на демона наблизо.
Екзавиър не харесваше особено тези същества - главната причина бе, че бяха прекалено надменни, въпреки, че осъзнаваха простотата на своето устройство и примитивността си. Не, че нямаше и свестни сред тях, разбира се, но повечето не заслужаваха вниманието му.
Той продължи да си припява, като сега дори се и излегна, облягайки половината си гръб върху дъба, а другата половина - на меката, свежа трева.

Незаинтересоваността на този човек... но чакайте, това не беше човек. Трябва да направя прекалено сериозно признание АМА ЧЕ СЪМ ГЛУПАВА!!! . Как така ще сбъркам вампир с обикновен човек, непростимо...
Та значи така. Това променяше положението.
Незнайно защо ентусиазмът ми се поизпари. Седнах в тревата и се замислих дали си струва да оставам, нямаше да ми е толкова забавно. Можеше да се отбия към града. Но защо пък да не го заприказвам, можеше и да излезе свестен, поне малко - може би пък беше по-различен от онези изчадия.
Станах и отидох до него. Махнах слушалката от ухото му.
-Здравей. Как ти е името? -казах и наклоних глава на страни, впивайки очите си в неговите, които отначало блуждаеха някъде, но после срещнаха моите.
пп: аз май ще ставам и съжалявам, че се получи страшно тъпо